И все пак Андара не беше разтревожен. Ядосан? Може би. И разбира се, вбесен, че публично беше предизвикан от Лорн. Но той разполагаше с коз, който още не беше изиграл, и като се замислеше, не беше зле, че Лорн си мислеше, че води в играта. Ударът, който Андара щеше да му нанесе в подходящия момент, със сигурност щеше да е по-страшен. Трябваше само да изчака подходящия момент. Засега щеше да е достатъчно да наложи няколко наказания, за да откаже хората от квартала да рисуват бели мечове по вратите си. Лорн вярваше в символите. Що се отнася до Андара, той вярваше в бруталността и в страха.
Тъй като имаше един час време за убиване тази вечер, Андара се съгласи да приеме младата жена, която се появи в хана, който беше направил свой генерален щаб и където той и хората му си почиваха и се занимаваха с делата си. Беше съпругата на просбописеца на Червените павета. Работата му не вървеше добре. Семейството имаше нужда от пари и младата жена идваше да помоли Андара да им даде заем, който мъжът ѝ от гордост не можеше да поиска. Всъщност Андара извличаше огромни печалби от дейността си на лихвар. Тъй като съпругата на просбописеца беше и хубава, освен умна и свенлива, той си направи удоволствието да ѝ даде парите, от които се нуждаеше, и този път се задоволи да се изпразни в устата ѝ, въпреки сълзите ѝ.
Младата жена все още беше на колене и разплакана, когато Андара я остави и напусна хана. Усмихваше се, самолюбието му се ласкаеше, че е успял да унизи и подчини на волята си още една „кокетка“ — а и тази също щеше да се върне, както и другите, да плати лихвите. Лорн със сигурност не можеше да си позволи да направи такова нещо. Нито пък някой друг в Червените павета. Той единствен имаше тази власт и докато това беше така, нямаше никакви причини да се безпокои. Всичко останало беше само приказки и ръкомахания…
Градският часовник удари полунощ, когато Андара пристигна на мястото, където беше срещата му — малка, изоставена градска градинка. Той беше пристигнал навреме, но човекът вече го чакаше.
— Нямам много време — каза Ериад, като излезе от сянката.
Глава 14
Сутринта на по-следващия ден отец Елдрим дойде пред портата на Черната кула и каза, че иска да говори с Лорн насаме.
— Какво има, отче? — попита Лорн.
— Става дума за една доста деликатна работа, рицарю. Нуждая се от помощта ви, но ще бъде необходима и вашата дискретност в някои отношения.
— Добре.
— Тогава елате при мен в лечебницата след час, ако обичате.
— Не можете ли да ми кажете нещо повече?
— Не мога да повторя пред вас нищо от това, което ми беше казано при изповед. Мога само да насърча този или тази, който говори с мен, да го сподели с други, ако други могат да помогнат по-добре от мен.
Лорн се съгласи.
— До след час, отче.
— Благодаря.
Един час по-късно в една от градините на лечебницата Лорн се оказа заедно с отец Елдрим и една разплакана млада жена, която черният свещеник се мъчеше да успокои. Лорн не знаеше коя е тя и се съмняваше някога да я е срещал. Беше доста млада и по-скоро хубава, облечена скромно. Седнала и превита на две, тя се мъчеше да сдържа сълзите си, очите ѝ бяха зачервени, а чертите на лицето ѝ издаваха безпокойство.
Лорн седна срещу нея, свали си очилата, наведе се напред и каза:
— Кажете ми.
Младата жена въпросително погледна отец Елдрим, който със съчувствена усмивка я насърчаваше да говори.
— М… мъжът ми… Той изчезна.
— От колко време?
— От… Вчера вечерта се скарахме… Той излезе и… и не се върна.
Тя избухна в плач.
Лорн се изправи и възнагради свещеника с доста неприятен поглед. Значи той беше поискал помощта му за някакъв мъж, който не се прибира след семейна разправия?
— Може би ще трябва да обясните всичко на рицаря, от самото начало — каза отец Елдрим на младата жена. — Като започнете с това коя сте и кой е съпругът ви…
Тя кимна и се овладя.
— Да, простете… Аз… Казвам се Мао Верен. Съпруга съм на Лоа Верен.
— Верен — каза Лорн. — Просбописецът?
— Да. Той.
Лорн си спомни младия мъж, който говореше с другите на чашка, когато Кадфелд се беше присъединил към тях онзи ден в кръчмата.
— Не го познавам лично — каза Лорн. — Но вече сме се срещали. Зная кой е.
Свещеникът взе ръцете на младата жена в своите и ѝ прошепна:
— Можете да разкажете всичко на рицаря, Мао. Всичко. Гарантирам за него. Освен това той единствен може да ви помогне.