— Именно. Тази нощ ще можеш да се отървеш от тях.
Глава 15
Ериад се върна, когато вече се беше стъмнило напълно и знаеше, че всичко беше готово. Беше предупредил Андара, който, научавайки за плановете на Лорн, веднага беше събрал своите стражи, както и няколко допълнителни главорези — друг подобен случай да унищожи Ониксовата гвардия нямаше да има. Капанът беше заложен, оставаше само да се затвори.
Трийсет въоръжени и изпълнени с решимост мъже чакаха Лорн и останалите. Андара не искаше да има нито един оцелял. Беше разположил хората си в своята къща, в градината и наоколо. Заповедта беше да изчакат ониксовите гвардейци да преминат стената, преди да нападнат. По две причини. Първо, защото това щеше да постави Андара в положението на законна самозащита: той щеше да е нападнатият, този, чиято собственост е била нападната посред нощ, и никой — нито префектът Йоргаст, нито кралското правосъдие — не можеше да го обвини, че е защитавал живота и собствеността си. Втората причина беше, че Андара искаше битката да протече далеч от погледите, защото само по име щеше да е „битка“ — това щеше да е чисто клане. При един срещу шестима Лорн и неговите хора нямаха никакъв шанс да се измъкнат от мелето.
Ериад знаеше, че Андара не иска никакви пленници и че дори беше обещал награда за този, който му донесе главата на Лорн. Младият мъж си казваше, че това като нищо би могъл да бъде той. В края на краищата нямаше ли той да е в най-добра позиция, за да нанесе фаталния удар на Първия рицар? Може би Йоргаст щеше да се заинтересува кой беше убил Лорн. И кой знае дали един ден името му нямаше да стигне до ушите на Естеверис? Защото освен че беше хубаво момче, Ериад беше и амбициозен. Истинска ангелска мутра, но ангел без скрупули и неспособен да почувства и най-малкото угризение.
Беше се оказало направо прекалено лесно да заблуди Лорн и неговата клика.
Почти толкова лесно, колкото да ги привлече в устата на вълка…
Ериад се усмихна при тази мисъл, докато влизаше в двора на Черната кула, но усмивката му бързо се смени със смущение, когато завари ониксовите гвардейци готови за тръгване в две каруци.
— Има промяна — каза му Лорн. — Качвай се, ще ти обясним по пътя.
Хванат неподготвен, младият мъж не можеше да откаже ръката, която Дуайн му подаваше.
Андара чакаше в дъното на едно преддверие с двама от своите стражи, когато трети дойде тичешком при тях и каза паролата.
— Аз съм — каза той, като спря на входа на преддверието — Тук ли сте?
Андара направи крачка напред и излезе от сянката.
— Очевидно — изсъска той нервно. — Ама не стой като побит там, кретен такъв!
Останал без дъх, мъжът хвърли последен поглед зад себе си, преди да се подчини. Идваше от Черната кула, която Андара му беше наредил да наблюдава докато тръгнат ониксовите гвардейци.
— Готово — каза той. — Тръгнаха.
— Ериад с тях ли е?
— Да.
— Кога ще дойдат?
— Мисля, че след половин час.
Андара се сепна.
— Струва ми се доста дълго — каза той. — Сигурен ли си?
— Идват с две каруци, затова.
— Кар… — започна Андара. — А?
— Две — уточни мъжът.
Смутен, началникът на стражата се почеса по бузата.
— Но защо каруци? — запита се той полугласно.
— Е! После ще видим…
Като се обърна към двамата стражи, с които чакаше, Андара каза:
— Идете да предупредите другите. Всички да са готови.
Ониксовите гвардейци спряха каруците в една тъмна уличка и зачакаха Йерас, който отиде да разузнае, да се върне.
— Само трима часови — обяви той тихо. — Един на портала и двама патрулиращи. Вътре няма никакво движение.
— Отлично — каза Лорн.
Кварталът беше много тих, защото в него не живееха много хора. Основно се състоеше от складове, силози, строежи, работилници и празни терени. От небето Голямата мъглявина разпръскваше бледа светлина.
Лорн се обърна към своите хора:
— Вард и Ериад, вие оставате тук при каруците и чакате нашия сигнал. Другите с мен. Готови ли сте?
Всички потвърдиха.
— Тогава да вървим.
— Внимавайте — каза Вард.
С ръка върху дръжката на меча Лорн тръгна с големи гъвкави, тихи крачки, следван от Дуайн, Логан, Лиам и Йерас. Старият ковач ги гледаше как се отдалечават, после спокойно се обърна към Ериад и попита:
— Случайно да ти се намират зарове?
Застанал в засада заедно с петнайсетина мъже, разпръснати в градината около къщата, Андара поглеждаше към небето и ругаеше. Беше изминал повече от час, откакто ониксовите гвардейци бяха напуснали Черната кула, и все още не бяха пристигнали. Нещо ги беше забавило? Дали не се бяха отказали в последния момент? Дали Лорн не беше надушил капана?