И откри стар параклис зад нея.
Очевидно той беше посветен на някой от Божествените дракони, но статуята с разперени криле над олтара беше обезобразена до такава степен, че беше неузнаваема. Същото беше застигнало и всички барелефи и всички стенописи, които бяха заличени с чук и длето.
Исарис седеше на каменния олтар и сякаш чакаше.
Лорн внимателно прекрачваше отломките, които препречваха прага, и се чудеше какво можеше да е това. Не знаеше, че Ониксовата гвардия се е молела на някой Божествен и се питаше за кой ли ставаше дума. Но ако е било така, дали след това се беше отрекла от този култ? И защо? После защо да се зазижда това помещение, вместо да се преустрои? Защо е трябвало да се обезобразява статуята? Дали се дължеше на омраза? Или на страх? Кога ли беше направено — преди или след разпускането на Ониксовата гвардия?
— Това не е всичко — каза Логан, който вече оглеждаше помещението, когато Лорн влезе. — Погледнете.
Лорн отиде при бившия наемник зад олтара и видя на пода една голяма гравирана плоча. Наведе се. Надписите бяха изчегъртани и поради това нечетливи, но един ъгъл от плочата липсваше и оттам можеше да се види, че отдолу има тъмна кухина.
Лорн клекна, махна си очилата…
И сдържа едно потреперване.
Току-що беше усетил нещо, което от доста време не беше изпитвал — присъствието на Тъмнината. Стори му се, че чува свистенето на бурен вятър, прегракнали викове под огромни сводове, стенания на измъчвани души. Обзе го леден студ.
Изправи се и докато Исарис скачаше в ръцете му, каза на Лиам:
— Никой да не пипа тази плоча. И зазидайте тази зала.
Лиам кимна.
Като успя да прикрие безпокойството си благодарение на Исарис, който го успокояваше, Лорн говореше спокойно и равномерно. Обаче останалите го гледаха учудено. Лорн можеше и нищо да не обяснява: така или иначе щяха да му се подчинят. Но искаше да избегне появата на подозрения.
— Ще имаме време да проучим това място по-късно — каза той. — Засега имаме по-спешна работа.
Обяснението като че ли задоволи всички. Единствено Вард се намръщи.
— Какво да проучите? — попита някой с ясен глас.
Лорн позна гласа на Алан и се обърна, докато останалите гвардейци бяха обзети от изумление. С изключение на рицаря, всички застанаха на едно коляно с наведени глави.
Принцът се направи, че нищо не забелязва и съвършено естествено влезе в параклиса.
— Какво е това място? — попита той.
— Някогашен параклис — отговори Лорн. — Току-що го открихме и не знаем на кого е бил посветен. И изглежда под краката ни има някаква крипта.
Алан разгледа учудено обстановката.
— Не знаех, че ониксовите гвардейци са издигали параклиси…
— И аз също. Този може би е единственият.
Лорн си каза, че трябва да разпита Сибелиус по този повод.
— Дойдох да те взема — каза Алан.
— Мен? Къде ще ходим?
— На вечерята на Енцио — каза принцът, като повлече Лорн вън от параклиса. — Енцио. Нали помниш Енцио? Висок? Тъмнокос? Смята, че е по-хубав от теб и мен, но е само наполовина прав.
Излязоха на двора.
Слънцето залязваше, но Лорн, който продължаваше да държи Исарис в ръцете си, трябваше да си сложи тъмните очила.
Чакаха ги два оседлани коня.
— Държиш ли да го вземеш? — попита Алан, като посочи котето.
Сибелиус си тръгна от Кралските архиви малко по-късно от обикновено.
Преди да затвори тежката порта, той извика, увери се, че е последен и тръгна. Излишна предпазливост. Откакто Дарил беше постъпил на служба при Лорн, магистърът архивар вече не рискуваше да заключи никого вътре. Не че юношата беше свикнал да работи от сутрин до вечер. Но му се беше случвало да заспи преди да затворят и да се събуди посред нощ и единствените му другари да са мишките, които плячкосват шкафовете, и двойката кукумявки, които гнездяха под стрехата.
Сибелиус се усмихна.
Трябваше да си признае, че Дарил му липсваше. Бившият му чирак беше един от най-недодяланите, които някога му се беше налагало да обучава. Но поне беше изпълнен с добра воля, за разлика от двамата чиновници, които бяха на заповедите на магистъра и които не правеха почти нищо, за да заслужат заплатата си. Доста оскъдна заплата всъщност. Несъмнено това обясняваше всичко.
Сибелиус, който беше стигнал до възрастта, когато човек брои зимите, често се питаше какво ще се случи със скъпите му архиви, когато се пенсионираше или — което беше по-вероятно — когато издъхнеше сред тези регистри, папки, рула и пергаменти. Страхуваше се, че нищо от това нямаше да оцелее наистина. Това, което нямаше да бъде захвърлено, щеше да бъде унищожено, а това, което не бъдеше унищожено, щеше да е забравено. Ако Кралските архиви бяха паметта на Върховното кралство, Сибелиус беше последният пазител на една обречена памет.