Стъмваше се, а той имаше доста път до малката къщичка, в която след смъртта на съпругата му нищо не се беше променило. Но въздухът беше приятен и Сибелиус се радваше на разходката, която за него беше възможност да подиша нещо различно от вековен прах.
И да размишлява.
Потънал в мислите си, той не забеляза мъжа, който го следеше вече няколко дни, нито забеляза навреме тези, които го притиснаха към една стена на завоя на една уличка, пуста по това време. Ако живееше в Червените павета, сигурно щеше да познае стражите, на които плащаше Андара. Помисли си, че има работа с крадци, и каза:
— Аз… нямам кой знае какво. Ето. Вземете всичко.
Но те не искаха парите му.
Изобщо не видя кога дойде първият удар.
Глава 17
Тъй като това беше частна вечеря, се очакваха само двайсетина гости. Сред тях един принц по кръв и Естеверис, който обаче предварително се беше извинил, че не може да остане. Вечерята щеше да се състои в Двореца, в големите салони на резиденцията на Сарм и Валанс. Сред резиденциите, предоставени в рамките на Двореца на чуждите дипломатически мисии, тази беше една от най-луксозните и най-изисканите. Освен това се издигаше насред великолепна градина, чиито тераси, осеяни с фонтани, предлагаха неповторима гледка към Ориал.
Лорн беше отказал да дойде, но Алан не искаше и да чуе. Лорн никога не беше харесвал светските събития, а откакто се беше върнал, се чувстваше добре или сам, или в компанията само на най-близките си хора и в тесен кръг. Истината обаче беше, че се страхуваше да види отново Алисия. Беше я обичал до полуда, убеден, че тя е жената на неговия живот, тази, с която щеше да живее щастлив до края на дните си. В порива му тогава нямаше нищо, което да не е готов да направи или да пожертва за нея. А през годините на страдания в Далрот споменът за Алисия често му донасяше голяма утеха.
И все пак Лорн беше убеден, че ако я види отново, ще изпита огромна болка.
Дали тя го обичаше още, независимо от изпитанията и годините? А самият той какво точно чувстваше? Дали я обичаше или това беше само носталгия по тяхната любов, по мъжа, който той беше преди? Беше ли все още способен да обича?
Разтривайки разсеяно дланта на белязаната си ръка, Лорн си задаваше всички тези въпроси сам на терасата, когато чу, че няколко души излязоха от големия салон. Обърна се, примига на светлината на големите свещници и позна Естеверис, заобиколен от неколцина съветници.
Тъкмо се беше стъмнило. Беше приятно топло, а Голямата мъглявина почти не се виждаше.
— Рицарят Аскариан, нали? — каза министърът като се приближи.
Лорн се поклони с респект, но запази мълчание, докато Естеверис се обръщаше към тези, които го придружаваха.
— Господа, представям ви Лорн Аскариан, Пръв рицар на кралството.
Лорн и съветниците се поздравиха набързо, от разстояние, след което министърът каза, като подчерта своята искреност:
— Не знаех, че ще бъдете тук тази вечер, рицарю.
— Аз също не знаех.
— Значи случайността си свърши работата, като ни събра. Виждате ли, от известно време ми се иска да поговоря с вас, но… Кралските дела, нали разбирате?
— Разбира се.
— Но елате, искате ли? — министърът хвана Лорн за лакътя и го отведе настрана от недискретни уши. — Да се възползваме от отворилия се случай, за да си поговорим.
Седнаха на една каменна пейка, осветена от факли.
— Научих — каза Естеверис — за отличната работа, която вършите в Червените павета.
— Наистина ли?
— Ами да, ами да… вашите усилия, за да възстановите там справедливостта, добрите ви отношения с отец Елдрим и разбира се, работата, която сте започнали, за да възстановите Черната кула. В тази връзка ви пожелавам скоро да намерите нов главен майстор. Мога да ви препоръчам отлични майстори, ако желаете.
— Благодаря. Това несъмнено няма да е необходимо.
Лорн оставаше хладен и дистанциран, но Естеверис не сваляше любезната усмивка от лицето си, сякаш не си даваше сметка за нищо.
— Знаете ли, рицарю, винаги съм смятал, че тази кула, тъй като тя е последната Черна кула, която е останала, трябва да бъде съхранена. Че трябва да бъде спасена в известен смисъл, за да поддържа спомена… Но трябва да ви призная, че винаги оставях за по-сетне. Винаги има нещо по-спешно. А и парите не стигат. Дните си минават… — той въздъхна и поде отново. — Но аз се отклонявам.