Постави ръка, отрупана с пръстени, на рамото на Лорн.
— Рицарю, убеден съм, че кралицата скоро ще пожелае да ви приеме. Знайте, че Нейно Величество и аз самият много се радваме, че Върховният крал е намерил Пръв рицар. А още повече, че Ониксовата гвардия се възражда. Не се съмнявам, че командвана от вас, тя ще допринесе много и ще възвърне цялата си слава.
При тези думи, с ръце, скръстени на гърдите, Естеверис поздрави с усмивка, стана и се върна при съветниците си, които го чакаха. Лорн го гледаше как се отдалечава с чувството, че до него се е доближила змия — умела, жестока и търпелива. Остана за миг на пейката да помисли.
Докато Алан го намери.
— Ама какво правиш тук съвсем сам? Хайде, ела, оттук се минава. И свали тези очила, моля те. Вдъхваш страх, а освен това е съвсем тъмно.
Лорн се подчини и последва принца на терасата.
— Говорих с Естеверис.
— Никой не говори с Естеверис. Мислиш си, че говориш с него, а после установяваш, че само си слушал.
Лорн се усмихна криво и трябваше да признае, че Алан не греши.
— И какво искаше добричкият министър?
— Да ми даде да разбера, че ме държи под око.
— Това доста му прилича. Не ти ли създава впечатлението за гущер?
— Доста, да.
— Наистина не мога да си обясня как майка ми може да го понася по цял ден…
Влязоха в големите салони и Лорн примига, до такава степен светлината от свещите, отразена от огледалата и златото, беше силна. Заслепен, той трябваше да изчака малко, докато започне да вижда ясно и се вцепени.
Алисия беше там.
Беше дошла, докато той разговаряше с Естеверис, и весело разговаряше с някого.
С кого?
На Лорн му беше все едно, той виждаше единствено Алисия. Струваше му се по-красива откогато и да било. Червеникаворусите ѝ коси бяха вдигнати над голия ѝ врат на изискан кок, придържан от гребени, украсени с изумруди. Носеше нежно зелена рокля, чиито бродерии — по-тъмни — подчертаваха елегантните ѝ извивки. Устните ѝ бяха леко начервени. Кафявите ѝ очи, изпъстрени със златни пайети, блестяха. Тя се усмихваше и държеше в ръката си, облечена в ръкавица, ветрило от слонова кост, инкрустирано с нефрит.
На свой ред и тя го забеляза и се смути, кимайки разсеяно към събеседника си. Сякаш останали сами на света, двамата с Лорн размениха дълъг поглед. Тя му се усмихна. Нежна. Развълнувана. Искрена. А той не знаеше какво да прави, докато в замръзналите му вени потичаше гореща лава. След това дойде бавен и мълчалив удар от гръмотевица, който разцепи гърдите му.
Обичаше я.
И дойде болката, родена от тази любов, която вече беше невъзможна.
— Красива е, нали? — каза един женски глас.
Лорн не реагира веднага.
— Лорн — каза Алан, — представям ти Ейлин дьо Фелн.
Алисия отново беше отправила цялото си внимание към този, с когото разговаряше. Лорн се обърна към тази, която беше разбила очарованието, и откри млада жена с деликатна красота, много бледа, с яркочервена уста и искрящи очи.
— Приятно ми е — каза Лорн, като се насили. — Аз съм…
— Но всички знаят кой сте, рицарю — прекъсна го весело Ейлин.
— Ейлин и Алисия станаха неразделни — каза Алан, за да приключи с представянето. — Бъдете послушни — добави той, преди да изчезне.
Лорн гледаше след принца, който тръгна да се ръкува и да раздава усмивки.
— Не се тревожете — подхвърли Ейлин, — не ви мисля никакво зло… — насмешката беше учтива.
Като добър играч, Лорн се опита да се усмихне, но остана нащрек. Знаеше с кого си имаше работа: Ейлин беше дъщеря на херцог Дънкан дьо Фелн, могъщ благородник от Върховното кралство и известен заговорник. Впрочем дъщерята, изглежда, беше също толкова умела, колкото и бащата, като ставаше въпрос за хитрост и интриги. Може би дори го надминаваше благодарение на две оръжия, които липсваха на херцога: невинен вид и смущаваща красота.
— А ако ме попитате дали искам да пийна нещо? — предложи младата жена шеговито.
— Всъщност точно това си мислех.
— Лъжец.
Ейлин прелъстително хвана Лорн за ръка и го поведе към една маса, преливаща от ястия. Херцозите на Сарм и Валанс произхождаха от топла страна, където хората вечеряха и си лягаха късно, за да се възползват по-добре от вечерната прохлада. Съобразно този обичай, вечерята щеше да бъде сервирана след известно време, но отрупаните маси бяха подредени, за да помогнат на хората от Върховното кралство да потърпят.