Лорн не изчака някой слуга да предложи помощта си. Без превземки той напълни две чаши с вино и вдигнаха тост.
— Ако не беше отстъпването на Ангборн — каза Ейлин, — в Двореца щеше да се говори само за вас, рицарю.
— Наистина ли?
— Не знаехте ли?
— Рядко посещавам Двореца.
— Точно затова сте толкова интригуващ, там, във вашата кула. Как се чувства Върховният крал?
— Защо е този въпрос?
— Защото вие сте единственият човек, когото познавам, който го е виждал преди по-малко от година. А може би и отпреди две или три години, ако не се брои принц Алдеран.
— Принцът се е срещал наскоро с Върховния крал?
— Струва ми се, че да. Преди да иде да ви вземе от Далрот, ако си спомням добре.
Лорн кимна, но разсеяно продължи да мълчи.
Тогава Ейлин видя друг поглед, който той скришом отправяше към Алисия. В другия край на залата тя сега разговаряше с брат си Еленцио и с Естеверис, който ги поздравяваше на тръгване.
— Може би тази вечер ще е трудно — каза Ейлин, — но мога да ви уредя една среща.
— Моля? — рече Лорн.
Младата жена се усмихна, развеселена от лекотата, с която изведнъж беше привлякла вниманието на Лорн.
— Алисия иска да се срещнете, рицарю. Насаме, но дискретно. Иска да говори с вас. Струва ми се, че тя… има много неща да ви казва. Вие също несъмнено, нали?
Лорн се вгледа в Ейлин.
Не знаеше какво да каже или да мисли. Каза си обаче, че младата жена доста умело го беше хванала и че внезапността на нейното предложение целеше да го проучи.
Да провери искреността на чувствата му.
А може би това беше само игра за Ейлин, която мълчаливо го гледаше усмихната над ръба на чашата си…
Но Лорн нямаше възможността дълго да си задава такива въпроси.
Един шум го накара да се заслуша.
— Чувате ли? — каза той.
Беше звънът на далечна камбана.
Без да дочака отговор, той остави Ейлин и се спусна към терасата. Някои от гостите бяха излезли преди него, също привлечени от звука — далечен, но ясен — на камбаната, която биеше тревога.
Защото именно тревога беше обявена в града.
— Огън! — промълви Лорн на себе си.
Разблъска хората, за да стигне до парапета, но противно на тях, не му беше нужно да се оглежда, за да погледне в правилната посока.
Вече знаеше какво ще види.
Пожар беше избухнал в квартала на червените павета.
Глава 18
Лорн пристигна в галоп, но трябваше да слезе от коня на Площада на брястовете. Пожар унищожаваше лечебницата на отец Елдрим. Огромни пламъци пробиваха покрива и излизаха през прозорците, обвиваха стените, като повдигаха вихрушки от гореща пепел. Горещината беше толкова силна, че човек не можеше да се приближи.
Лорн пристигна, когато вече нищо не можеше да се направи. Оставаше само надеждата, че пожарът няма да се разпространи. За щастие лечебницата беше заобиколена от улици, които я изолираха. Освен това поливаха покривите на съседните къщи при най-малкото пламъче, при най-малкото въгленче, понесено от вятъра. Но до сутринта от сградата щяха да останат само димящи купчини пепел. Колкото до нещастниците, които все още се намираха вътре…
Веднага щом пожарът беше избухнал, монахините се бяха опитали да изведат болните. Жители от квартала спонтанно бяха предложили помощта си, а ониксовите гвардейци се бяха притекли веднага, щом чуха камбаната за тревога. Но тези, които пристигнаха първи, бяха намерили вериги, заключващи изходите. Прозорците бяха защитени с решетки, трябваше да намерят инструменти, за да срежат веригите, докато паниката обхващаше затворените вътре хора — някои намираха убежище на покривите… но само за да се хвърлят в празнотата, уловени от пламъците. По инициатива на Вард гвардейците не се поколебаха и разбиха главните врати с брадви и чукове. После едните започнаха да се борят с огъня колкото можеха, докато другите с риск за живота си помагаха на доброволците да изведат болните от горящата сграда. Цистерните на пожарните бързо бяха изпразнени, а кофите вода, които човешките вериги донасяха, скоро се оказаха отчайващо напразни. Огънят поглъщаше всичко. Нищо повече не можеше да го спре и битката беше изоставена.
Огромните яростни пламъци, които унищожаваха лечебницата, осветяваха насъбралата се тълпа, труповете, положени на земята, ранените, на които помагаха, колкото можеха. Най-големите късметлии, които страдаха само от това, че бяха вдишали малко дим, стояха уплашени, немощни, безчувствени за подкрепата, с черни лица и зачервени очи. Лечебницата приютяваше не само болни, но и бездомници. Бащи и майки търсеха свои близки — съпрузи, синове или дъщери — в суматохата и викаха с прегракнал от тревога глас, преди да нададат разтърсващ вик и да паднат на колене до някой труп.