— Сега бащата.
Двамата заедно се опитаха да повдигнат гредата, която беше затиснала мъжа. Но тя беше тежка, а освен това и затрупана с други парчета. Първия път не успяха.
— Пак — каза Лорн. — Заедно. На три! Едно… две… три!
Обединиха силите си, напънаха се, помръднаха гредата, но нищо повече. И втория път не успяха.
— Невъзможно! — каза Логан. — Да се откажем!
— И дума да не става!
— Момиченцето ще умре заедно с нас, ако останем още малко!
— Изнеси я! Аз пак ще се опитам. Мисля, че ако…
— Не, рицарю! Никога няма да успеете сам! Вие…
Наемникът се закашля.
Едва се виждаха от дима и сълзите, които бяха изпълнили измъчените им очи. На няколко метра от тях коридорът гореше.
— Тогава ми помогни! — каза Лорн. — За последен път!
Логан се съгласи неохотно.
Отново се вкопчиха в гредата.
Отново се опитаха да я поместят, с изкривени от усилието лица и напрегнати до скъсване мускули. И тъкмо щяха да се откажат, когато тя се вдигна като че ли изобщо не тежеше.
Лорн видя, че Дуайн беше дошъл при тях.
— Бързо! — каза рижият колос, като държеше гредата на няколко сантиметра от краката, които тя допреди малко премазваше.
Сам носеше огромна тежест, която нямаше да може да удържи още дълго.
Вън, пред лечебницата, която се беше превърнала в огромна купчина жар, от която нищо и никой не можеше да оцелее, тълпата се беше смълчала, неподвижна и сякаш поразена от красотата на ужасяващата гледка.
Вард трябваше да задържи Лиам. Ветеранът се беше разминал с Дуайн на стълбите. Той му беше казал къде да намери Лорн и Логан и сега, когато отец Елдрим беше спасен, искаше да се върне в сградата.
— Не! — заповяда Вард. — Вече е твърде късно.
При тези думи покривът на главната постройка се срути в средата, сякаш гигантски юмрук го беше натиснал отгоре. Облак от пламъци, жар, пепел и искри се издигна в тъмнината, като смесваше ефимерни червено-златисти пайети с бледите, неподвижни спирали на Голямата мъглявина. Това, което беше останало от лечебницата, се разтърси до основи, после подовете се срутиха, като започнаха от тавана, сред оглушителния пожар.
Всички бяха затаили дъх, уплашени, неспособни да приемат това, което се беше случило. Както всички останали, Вард и Лиам не можеха да откъснат очи от фасадата, от която вече се очертаваха само контурите и мрачните отвори сред пламъците.
Отец Елдрим падна на колене и започна да се моли, неговите енориаши бързо се присъединиха към него.
После…
— Там! — изкрещя някой.
Частица надежда накара присъстващите да потръпнат. Всеки искаше да види. Хората се повдигаха на пръсти. Протягаха шии и се блъскаха. Безпокойството все така владееше всички, но им се искаше да повярват, че може би…
— Да! Там! Виждам ги!
И тогава всички забелязаха силуетите, които излизаха от пламъците. Олюляващи се, те изглеждаха толкова крехки и треперещи на горещината — превили гръб, с глава, свита в раменете.
Бяха Дуайн и Логан, които носеха ранения.
Вард не можеше да си поеме въздух от тревога и търсеше Лорн с поглед.
— Драконе-кралю — прошепна той, — направете така, че…
Но не можа да довърши молитвата си.
Понесоха се радостни викове и възгласи „браво“.
Лорн вървеше след другите двама и притискаше към себе си хлапето, живо и здраво, което беше увил в дрехата си.
Глава 19
Зазоряваше се.
След по-малко от час щеше да се съмне, но дотогава Андара щеше да е далеч. Беше му отнело малко повече време, отколкото му се искаше, за да събере богатството, изпълващо двете тежки дисаги, които носеше на рамо. Не всичко беше вътре. Трябваше да избере, от някои неща да се откаже, да остави предмети, на които държеше. Обаче бързаше.
Много бързаше.
Първата част от плана му за отмъщение беше протекла чудесно: лечебницата на свещеника беше изчезнала сред дима. Обаче мъжете, които бяха натоварени да отвлекат архиваря, се бяха провалили. Идиоти!
А задачата им беше проста: да заловят един стар човек и да го отведат, без да го убиват. Изпратил беше четирима. Ама не, и това беше прекалено трудно за тези животни. А без архиваря Андара нямаше никакво средство, с което да окаже натиск върху Лорн. Нищо не го защитаваше от преследванията на ониксовите гвардейци. И като капак на всичко, беше научил за провала на своите хора твърде късно, когато лечебницата вече гореше и на него му оставаха едва няколко часа, за да вземе мерки.
Защото Андара изобщо не се съмняваше: Лорн щеше да отвърне и нямаше да има милост.