Тъй като погледът на първия министър умоляваше, кралицата благоволи да се наведе към него, за да може той да ѝ каже на ухото:
— Господарке, Първият рицар на кралството е представител на Върховния крал. От чиста куртоазия ви моли за аудиенция. Ако искаше, той можеше да влезе в тази стая, без да предизвестява…
Кралицата измери с поглед Естеверис, сякаш той беше отговорен за това положение.
— Господарке… — настоя министърът.
Кралица Селиан разбра, че трябваше да „даде“ тази аудиенция, ако искаше да спаси реномето си. Вбесена, тя стисна устни, но се сдържа. Изправи се, постави ръце на облегалките на креслото си и кимна в знак на съгласие.
Вратите се отвориха пред Лорн и той влезе.
С ръкавици и ботуши, с коси, завързани на тила с кожена препаска, той беше облечен в ризницата на ониксовите гвардейци и беше препасал меча си. Пристъпи напред невъзмутимо и спря пред масата на Съвета. Тя го отделяше с цялата си дължина от кралицата. Министрите и съветниците се бяха оттеглили, единствен Естеверис беше останал.
Лорн се поклони.
— Госпожо, дойдох да ви предам поздравите на Върховния крал — вашия съпруг.
— Благодаря, рицарю.
— Той ви уверява в своята обич и се надява скоро да може да се върне до вас. В очакване на този ден ви изразява своята признателност за това, че толкова добре се грижите за делата на кралството.
Кралицата наподоби усмивка, която с нищо не я ангажираше.
— Чрез моя глас Върховния крал ви отправя молба — продължи Лорн. — Той не се съмнява, че вие на драго сърце ще я удовлетворите и ви благодари предварително.
Кралицата и Естеверис, който стоеше изправен до нея, размениха бърз поглед. И двамата бяха разбрали едно и също, а именно, че молбата на Върховния крал беше изискване и че той очакваше подчинение. Независимо дали на кралицата се харесваше, или не, неговите заповеди не подлежаха на обсъждане.
— Каква молба, рицарю? — попита министърът.
Лорн извади от джоба си едно писмо и го показа.
Естеверис пристъпи до него, взе кралското послание и се върна да го даде на кралицата, но тя му направи знак да го отвори. Той се поколеба, после счупи печата от черен восък и разгърна писмото. Прочете го и обърна разтревожено лице към кралицата. Нетърпеливо, тя почти изтръгна писмото от ръцете му.
На свой ред и тя го прочете.
Леко пребледня, преди да се обърне към Лорн:
— Ще бъде сторено според волята на Върховния крал — каза тя безизразно.
Четвърта част
Есента на 1547 г.
Глава 1
От всички Божествени дракони, които царуваха някога и чийто бърз упадък настъпи след смъртта на Дракона-крал, един-единствен все още заемаше — векове след времето на Мрака и пораженията от него — трона на имелорското кралство. Името му беше Орсакир — Иргаардската хидра. Наричаха го още Големия черен дракон — онзи, който някога осъждаше на смърт и на нощ.
В Дорварсен — столицата на Иргаард — конникът прекоси в тръс първите почетни дворове на кралската крепост, преди гъвкаво да скочи от седлото и да изкачи, като вземаше по четири стъпала наведнъж, гигантското стълбище, толкова широко, че трийсет мъже в редица можеха да преминат по него. Влезе и като вървеше все направо, с бърза крачка мина през множество зали и коридори. Потракването на шпорите отмерваше стъпките му и пред него вратите се отваряха под невъзмутимия поглед на кървавочервени брони, за които не можеше да се каже дали някой ги носеше и кой беше той. Накрая спря пред две каменни крила, които сякаш бяха изсечени от един гигантски блок бял мрамор.
Линията, която ги разделяше, се забелязваше едва-едва, но крилата скоро се разтвориха — бавно, без да смущават съвършената тишина. Мъжът мина през тях, преди да са се отворили напълно, и тръгна по дълъг кървавочервен килим. Тапети със зловеща черна руна, която много напомняше руната на Тъмнината, красяха колоните, поддържащи високите сводове. Тези тапети в прослава на Черния дракон бяха в същия цвят като килима. Други червени брони стояха на стража — неподвижни, всичките въоръжени с големи щитове с гербове на тях и дълги копия. Изглеждаха нищожно малки, облегнати на гигантските колони, а в същото време далечни силуети летяха под сводовете сякаш под каменно небе.
Сега вече мъжът вървеше с по-отмерена и уважителна крачка.
Но не безкрайната големина на залата го впечатляваше.
Нито тишината, която го смазваше.