Двамата спряха конете си.
— Ама той как го направи? — запита се принцът.
Задъхан и възхитен, той гледаше как Енцио се отдалечава сред облак прах.
— Нямам представа — призна Лорн. — Разбира се, някой, който не ни познава, би си помислил, че Енцио е яздил по-добре от нас своя кон…
Започнаха да заобикалят храста.
— Това са глупости — каза Алан. — Аз твърдя, че той взе най-добрия кон.
— И най-доброто седло.
— И най-хубавите юзди…
Принцът се усмихна.
— Ама гледай го, моля ти се, тоя смотаняк, ами че той не разбра, че надбягването свърши.
И наистина, Енцио продължаваше да язди към дървото на върха на хълма.
— Ще видиш — каза Лорн, — че ще има нахалството да претендира, че е спечелил.
— Спечелил надбягване, в което е сам? Голям подвиг!
— Ще претендира, че и ние сме участвали в това надбягване…
— Нахалник! Но аз си мисля едно нещо: ако неговият кон е най-добър, то е може би, защото е направил по-добър избор от нас.
— Разбирам какво искаш да кажеш. Нека се разберем, че сме му оставили най-добрия кон. По милост.
— И най-хубавото седло.
— И най-хубавите юзди…
Пристигнаха при дървото твърде доволни от себе си и намериха Енцио, който беше слязъл от коня и само наполовина се цупеше.
— Вие не можете да губите — каза той, като гледаше надалеч.
От тримата, той най-често беше жертва на шегите и подигравките на другите. От години приемаше тази роля доброволно и дори засилваше нещата, като разиграваше обидено достойнство. Още като дете той беше гласът на разума.
Лорн и Алан скочиха от конете и като застанаха от едната и от другата страна на Енцио, загледаха в посоката, накъдето гледаше той. Тогава за момент и тримата останаха неподвижни и мълчаливи — възхищаваха се на неповторима гледка под огромно и слънчево небе.
Украсен с разноцветни знамена, цял град от платна и дърво се спускаше по течението на Ейрдър. Състоеше се от десетки лодки, събрани по четири-пет, които плуваха заедно, като образуваха нещо като квартали, които изглеждаха повече или по-малко отдалечени едни от други. Големината на тези лодки — или кораби — беше различна. Някои носеха великолепни постройки, наброяващи по три етажа и повече, с балкони, галерии и просторни сводове, покриващи тераси. Други, по-скромни, образуваха групички встрани от първите.
Този град, който сякаш произлизаше от бавните води на реката, беше кралска резиденция по същия начин както Цитаделата или старият дворец на кралете на Лангър в Ориал. Той отвеждаше Двора на Върховното кралство, който следваше кралица Селиан и нейния министър Естеверис към Ангборн. Кралските лодки бяха най-дълги и високи, Корабът на Върховния крал — който някои не се колебаеха да наричат вече Кораб на кралицата — надвишаваше всички. Те бяха обградени от лодките на различните имелорски държави: Алгера, Вестфалд, Лорианд, Сарм, Иредия, Валмир и други — с подчертаното изключение на Иргаард. Дори Църквата на пожертвания Дракон-крал имаше своя лодка, която приличаше на плаваща катедрала.
Превъзходно украсен, Корабът на Върховния крал заемаше центъра на тази подвижна мозайка, чиято подредба се променяше според необходимостта, но също и в зависимост от интригите, дипломацията и капризите на една владетелка, която беше колкото горделива, толкова и гневна. Да бъде даден кораб залепен до кораба на кралицата, беше чест, която се даваше и отнемаше, така че можеше да се измерва благоразположението, на което се радваха едни или други, според позицията на техните лодки. Към това се прибавяше сложната игра на традициите, предимствата, съюзите и съперничествата, като корабите се сближаваха в зависимост от политическата или религиозната си близост и се преместваха според развитието и — понякога — внезапните обрати на дипломацията. Така планът на Плаващия дворец се променяше непрестанно поради незначителни или сериозни мотиви: скарване в името на етикета по време на официална церемония, начало на търговски преговори, обявяване на война. Приближаването на два кораба, отдалечаването на някой друг или пристигането на четвърти никога не беше безобидно. Всяко завързано или отвързано корабно въже, всеки спуснат или вдигнат мостик беше сигнал, поздрав, предупреждение, отправено както към съюзниците, така и към противниците. До такава степен, че подредбата или промяната в подредбата на плана на Плаващия дворец предлагаха — всеки ден или почти — верен портрет на малките и големите дипломатически отношения между имелорските кралства.