Вниманието на Лорн беше привлечено от кораба на Валмир.
От светло дърво, обточен с платна в сиво и златно, той се движеше пред кораба на Върховния крал и никога не напускаше това място. Малък, но висок, той без всякакво съмнение беше най-важният от всички. Защото ако корабите можеха да се групират в зависимост от безкрайни комбинации, ако плаваха без платна и без весла, сякаш движени единствено от волята на реката, те го дължаха както на магията, така и на гения на тяхното построяване. Между Валмир и Върховното кралство връзките бяха солидни, а договорите — стари. Плаващият дворец беше продукт на един от тези договори и благодарение на изкуството на маговете от валмирския кораб — изправен като фар — той се движеше умело, като запазваше своята свързаност, равновесие и хармония.
Бяха изминали две седмици, откакто Плаващият дворец беше напуснал Ориал. В общи линии това бяха две седмици на празници и игри. Дните преминаваха — дълги като течението на Ейрдър — в безделие и мързел, а вечерите преминаваха в дълги късни пиршества, балове и спектакли на борда на един, после на друг кораб, като всяко кралство, всяка делегация съперничеше на другите по своя лукс и разточителство, за да се отличи и да порази умовете. Така че Дворът не правеше нищо друго, освен да танцува, да пие, да яде и да се забавлява до зори, после на другия ден започваше да коментира, да сравнява изминалите приеми и да обсъжда предстоящите.
Лорн никога не беше обичал тези удоволствия.
И така, една вечер беше намерил Алан и Енцио и им беше предложил направо:
— Езда. Утре. Ние тримата.
Което всъщност прозвуча повече като известие, отколкото като предложение.
Алан и Енцио заедно вдигнаха глава от партията шах, която играеха. Бяха разменили развеселен поглед, после сармският благородник се направи, че търси нещо по земята. Тогава и другите двама започнаха да гледат под масата и около себе си, но без да разбират.
— Изгуби ли нещо? — беше попитал Алан.
— Всъщност търся глаголите на Лорн. Трябва да са се заблудили някъде тук, защото той говори като вестфалдски сержант — беше отговорил Енцио, преди да се изправи широко усмихнат.
Алан беше изпухтял, а Лорн не бе могъл да се сдържи и да не се усмихне.
— Много смешно. Обаче аз ще полудея. Вече не мога да ги понасям всичките тия царедворци и целия този… панаир.
— Езда? Това е идея — беше признал Енцио. — Без съмнение имаме нужда от малко упражнения. Но откъде коне?
— Лазурната гвардия има.
Лорн се беше обърнал към Алан, който се беше намръщил, но после беше казал:
— Това може да се уреди. Но само за нас тримата.
Освен че Алан беше принц на Върховното кралство, Енцио беше богат чуждестранен благородник, който — на всичкото отгоре — представляваше баща си начело на делегацията от Сарм и Валанс. Поради мерки за сигурност към тях бе прикрепен задължителен ескорт.
— Ето ги — каза Лорн, като се обърна на седлото.
Като престанаха да се интересуват от Плаващия дворец, другите двама го последваха.
Ескортът им, който беше изостанал за малко, излизаше от гората и се изкачваше по хълма, за да се присъедини към тях. Състоеше се от конници, облечени в синьо-бели ризници. От гвардия на Двореца в Ориал, Лазурната гвардия се беше превърнала в гвардия на кралицата. Естеверис лично беше назначил всеки един от нейните членове.
Отрядът спря подреден на известно разстояние от дървото, под което стояха Лорн, Алан и Енцио. Командваше го капитанът на Лазурната гвардия, който леко пришпори коня си и се приближи. Висок, тежък, внушителен, Дол Стуриш имаше вид на грубиян, какъвто всъщност беше. Той изпълняваше мръсните поръчки на министъра и му беше напълно предан.
— Е, Стуриш? — подхвърли му Лорн. — Мотаеш се, а?
Задъхан и изпотен, капитанът вече беше побеснял. Той стрелна Лорн с поглед, но замълча и се обърна към Алан:
— Това беше много… непредпазливо, месир. Тази… тази внезапна кавалкада…
Също като Лорн, и Алан не харесваше Стуриш.
— Вие командвате нашия ескорт, Стуриш — каза той строго. — Вършете си работата и ни ескортирайте.
Капитанът трябваше да се поклони.
— Да, месир — каза той.
След което обърна коня си и отиде да чака при хората си.
— Но какво е…? — каза Енцио, загледан в далечината с присвити очи.
Лорн и Алан погледнаха в същата посока и видяха облак прах. Като че ли по пътя покрай Ейрдър идваше отряд. Той образуваше дълга колона, съставена от въоръжени конници и пехотинци. Отрядът се придвижваше под звуците на барабани, предшестван от знамена, които Алан пръв позна.