— Това е Ирдел! — възкликна той весело, преди да пришпори коня си. — Това е брат ми! Да идем да го посрещнем!
Другите двама се спогледаха.
— Мислех, че Ирдел се очакваше чак след няколко дни… — каза Енцио.
— И аз мислех така — отвърна Лорн.
Впуснаха се в галоп след Алан, без да ги е грижа за ескорта им.
Глава 3
Принц Ирдел беше отишъл няколко седмици по-рано от кралицата в Свободните градове и беше уговорено, че ще дойде да я посрещне при Самаранд, за да влязат заедно в Ангборн възможно най-тържествено и зрелищно.
Както беше отбелязал Еленцио, Ирдел не се очакваше толкова скоро. Всъщност беше напуснал Самаранд няколко дни по-рано и придружаван от възможно най-малкия ескорт, допустим за наследника на трона на Върховното кралство, беше пътувал доста бързо. Тъй като една мащабна акция беше позволила арестуването и на последните противници на отстъпването на Ангборн, вече всичко беше готово за посрещането на кралицата, многобройните посланици и чуждестранни делегации, които я придружаваха по повод на това историческо събитие, и най-вече пратениците на Черната хидра. До най-дребния параграф, до последното редче, до последната дума в договора — всичко беше претеглено, изучено, обсъдено на три езика — лангрийски, иргаардски и староимелорски — от армии от юристи и дипломати в продължение на дни и нощи, като всяка промяна на един или друг вариант слагаше началото на нови обсъждания и преразглеждания.
Но най-накрая договорът беше изготвен.
Единственото, което липсваше в долната част на впечатляващия документ, беше полагането на печатите на двете кралства и подписите на кралица Селиан и на принц Лаедрас: тя — упълномощена от Върховния крал, а той — от Черната хидра. И тогава Ангборн щеше да стане иргаардски, нещо, което никога не беше преставал да бъде според някои. Иргаард щеше да плати много голям налог на Върховното кралство като обезщетение. И дипломатическите отношения щяха да бъдат официално възстановени между два отколешни врагове, чиито отношения бяха градили историята на Имелор от векове.
Завръщането на Ирдел беше отпразнувано още същата вечер на Кораба на кралицата с великолепен банкет, на който Лорн беше задължен да присъства. Той беше преуморен от празници и балове, но беше Пръв рицар на кралството и следователно трябваше да седи на почетната маса: присъствието му беше очаквано, а отсъствието му — забелязвано. Той участваше в пътуването в качеството си на представител на Върховния крал. По такъв начин беше наложил присъствието си, независимо, че кралицата искаше да направи от отстъпването на Ангборн личен политически триумф и беснееше при мисълта, че съпругът ѝ ще бъде официално представен по време на церемонията. Впрочем точно такава беше мисията, която крал Ерклант беше поверил на Лорн: да бъде там, да бъде видян в негово име.
По време на банкета, докато единствен Алан беше между тях, а Ирдел седеше начело на масата, кралицата се държеше към Лорн по същия начин, както от началото на пътуването и на наложената им близост. Понеже не можеше да го изгони, тя го пренебрегваше. Не говореше с него, не му отговаряше и не го виждаше. Дори се правеше, че не е чула или не е разбрала, когато някой направеше грешката да го спомене пред нея. Това обаче изобщо не се случваше. Защото в обкръжението на кралицата малцина бяха тези, които се отнасяха към Лорн с внимание. Повечето го пренебрегваха повече или по-малко високомерно, а най-умелите успяваха никога да не разговарят с него. Само Естеверис правеше изключение. Само той се държеше нормално, като се правеше, че не забелязва отношението на една ревнива кралица и на угодничещите придворни към Първия рицар на кралството. Дори чуждестранните посланици, без да го показват, намираха за по-разумно да го избягват за момента.
На Лорн не му беше неприятно да се отнасят към него като с парий.
Той ненавиждаше това, в което се бе превърнал Дворът на Върховното кралство: гнездо на интриги и завист, на лицемерие и низост, на показен лукс, в който всеки дължеше положението си на кралицата и само на нея, а не на заслугите си — нито дори на рождението си, както Лорн беше разбрал. Целият този малък угодничещ свят се възползваше от привилегиите си и се обогатяваше, наслаждаваше се и пилееше цели богатства, като се грижеше единствено да се харесва на кралицата и да ласкае суетата ѝ, защото тя можеше да прати фаворитите си в немилост със същата бързина, с която ги беше издигнала.