По време на пиршеството, докато ястията и изпълненията на артистите следваха едни след други, изгубил надежда, Лорн присъстваше на комедията на придворните, които се смееха и аплодираха само ако кралицата го правеше. Но най-вече имаше време да наблюдава принц Ирдел, който седеше през няколко души от него и сякаш изобщо не се беше променил за три години. Слепоочията му леко сивееха. Иначе той си беше същият благородник, в чийто алгерански произход нямаше никакво съмнение. Висок, слаб, много мургав, той беше син от първата съпруга на Върховния крал, която беше инфанта на Алгера и беше умряла при раждането му. Между Ирдел и Алан, който беше с десет години по-малък от него, контрастът беше очевиден и безспорен. Рус, весел и изпълнен с живот, Алан беше пълна противоположност на брат си. На тази маса, на която седяха двамата принцове, се забелязваше само по-младият, защото той беше от онези слънчеви същества, които привличат светлината и я връщат обратно още по-топла и бляскава.
Лорн забеляза, че Ирдел не пие и яде съвсем малко. Усмихваше се, когато другите избухваха в смях. Внимателно слушаше съседите си по маса, отговаряше им учтиво, но всъщност говореше много малко и изглежда изобщо не се забавляваше от представлението на жонгльорите, танцьорите и шутовете. Несъмнено се дължеше на умората от пътуването, прибавена към умората от деликатните преговори, които беше ръководил. Но преди всичко Ирдел се държеше според природата си. Спокоен и сдържан, той не обичаше трапезните удоволствия, нито празниците и лукса. И не се стремеше да се хареса — тъкмо обратното на Алан, който — несъзнателно — изпитваше необходимостта да блести.
Към края на банкета погледите на Лорн и Ирдел се срещнаха и за момент останаха приковани един в друг. Лорн прочете умора и примирение в очите на принца и разбра, че по някакъв начин той му правеше признание. Защо на него, а не на някого другиго? Всъщност Ирдел и Лорн се познаваха малко. Но може би принцът беше разбрал, че и двамата биха предпочели да вечерят малко печено, седнали на масата на стражите. Че и двамата искаха да избягат от това пиянско веселие и от тези мазни усмивки. Че и двамата изпитваха еднакво отвращение към този показен лукс. Макар че Ирдел мамеше по-добре от Лорн, те бяха единствените — като се изключи Естеверис, — които не се забавляваха и гледаха и слушаха, вместо да се смеят и приказват.
Но онова, което ги сближаваше още повече, беше това, че — всеки по свой начин — се чувстваха чужденци в този Двор. Като мълчалив наблюдател Ирдел го беше разбрал пръв, на свой ред Лорн лесно се убеди, че е така. Разбира се, Ирдел получаваше всички прояви на уважение, на които имаше право. Беше честван и ласкан. Но всичко това беше само лицемерие, само привидно. Той беше син на кралица, споменът за която кралица Селиан ненавиждаше, защото ревнуваше от любовта, която Върховният крал дълго бе изпитвал към нея. Независимо от усмивките и проявите на внимание, с които публично награждаваше Ирдел, нямаше никакво съмнение, че Селиан предпочита Алан пред него — Алан, който беше неин син. Придворните не се заблуждаваха и знаеха, че, за да се харесат на кралицата, беше по-добре да проявяват привързаност към принц Алдеран. А и кой ли не предпочиташе Алан — до такава степен в сравнение с него Ирдел изглеждаше безинтересен.
Докато Ирдел се обръщаше, за да се засмее заедно с другите на една шега, която Алан беше казал, Лорн си спомни нещо, което отец Домнис му беше казал, когато пристигнаха в Самаранд. Ставаше дума за Алан: „Някои мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал.“ После белият свещеник беше добавил, че народът се надява на велик крал и се бои, „че Ирдел не е този крал“.
Лорн плъзна дълъг, бавен поглед през присъстващите, питайки се колцина от тях щяха да приветстват или нямаше да намерят нищо нередно в това, Алан да се възкачи на трона вместо по-големия си брат.
Погледът му се плъзна към Естеверис, който го наблюдаваше.
После се спря върху кралицата.
След пиршеството имаше великолепни фойерверки, изстреляни от една лодка, останала малко назад от Плаващия дворец. Лорн се възползва от това, че загасиха факлите и лампионите, за да се измъкне. Грабна една бутилка вино и отиде на една безлюдна тераса, където подухваше прохладен ветрец, но едва се беше отпуснал на едно кресло с крака, кръстосани на една ниска масичка, когато Исарис гъвкаво скочи на бедрата му.
Лорн се усмихна.
— А, ето те и теб. Как си?
Вместо отговор, Исарис пъхна триъгълната си главичка под ръката му.
Лорн се беше поколебал дали да го вземе, тъй като рижото коте беше свикнало с Черната кула и нейните околности. После си даде сметка, че беше по-привързан към него, отколкото си мислеше, и най-вече, че кризите му, предизвикани от Тъмнината, бяха престанали, откакто Пратеникът му беше поверил Исарис.