Дали беше случайно?
Лорн не знаеше. Знаеше само, че присъствието на малкото коте го отпускаше и тази нощ топлината и тихото мъркане на Исарис не закъсняха да го успокоят, докато го галеше и отпиваше от виното направо от бутилката.
Зад него нощта просветваше, ракетите избухваха и засенчваха с живите си цветове бледите съзвездия на Голямата мъглявина.
Глава 4
На другия ден Лорн си наложи да отиде при своите хора за тренировката. Ониксовите гвардейци бяха получили правото да разполагат сами с оръжейната зала на Кораба на принцовете два часа на ден — рано сутрин и късно вечер.
Вард не се беше явил.
— Някой знае ли къде е Старият? — попита Лорн.
Никой не знаеше, но Дуайн, който споделяше една и съща кабина с ковача, каза:
— Някой почука на вратата тази сутрин. Вард отвори. Аз още спях и това ме събуди.
— Видя ли кой беше?
— Не. Но понеже Старият като че ли го познаваше, не се разтревожих. В края на краищата той все още познава доста хора. Говореха тихо и после тръгнаха заедно.
— Вард каза ли ти нещо?
— Че ще се върне за тренировката.
Лорн трепна.
— Това не ми харесва.
— Съжалявам — каза Дуайн. — Може би трябваше да…
— Няма и час, откакто е излязъл — отбеляза Логан.
— Вярно е — съгласи се Лорн.
И все пак се тревожеше и това можеше да се прочете по лицето му.
— Можем да се опитаме да разберем какво е станало — предложи Лиам.
Лорн се поколеба, но всички го насърчаваха с поглед да приеме — искаха да помогнат.
— Добре — каза той. — Но дискретно и предпазливо. Не е необходимо да ви напомням, че не сме особено популярни тук: ако Алан не ни беше поканил, щяхме да спим в някой трюм. Така че няма нужда да добавяме още нещо, ако Старият се е забъркал в някоя каша.
— Не е нужно — каза Вард. — Тук съм.
Всички се обърнаха към вратата, през която старият ковач току-що беше влязъл.
— Добре ли си? — попита Йерас.
Вард кимна, но погледът му беше мрачен, а чертите на лицето му — изопнати от притеснение.
— Какво става? — попита Лорн.
— Може ли да говоря с теб?
— Разбира се.
Останалите разбраха и се оттеглиха, като размениха кимвания с Вард, който оцени жеста им.
— Всичко ще се оправи, момчета. Благодаря.
— Логан! — извика Лорн.
— Да?
— Пази на вратата, моля те.
— На вашите заповеди.
Наемникът с остриетата близначки затвори вратата зад себе си, като остави Лорн и Вард сами в оръжейната зала.
— Става въпрос за Нае — каза ковачът тихо. — Била е арестувана.
— Нае? Но защо?
— Тя беше член на една група бунтовници, които искаха да попречат на отстъпването на Ангборн.
— Идеалисти.
— Патриоти! — поправи го Вард с тон, който прозвуча по-сухо, отколкото му се искаше и веднага съжали за това. — Извинявай — продума той, след като се успокои. — Знаех, че това е много лоша идея.
— Към тази група ли отиваше да се присъедини, когато напусна Ориал?
— Да.
— И ти си знаел. И си я оставил да го направи.
Старият ковач не обърна внимание на упрека.
— Възпитах я да бъде независима. Да взима сама решенията си. Както добрите, така и лошите.
— Това очевидно е било лошо.
Вард се ядоса.
— Знам бе, по дяволите! — извика той.
Логан сигурно беше чул това възклицание. Лорн и Вард се обърнаха към вратата и зачакаха, но тя остана затворена.
— Добре — каза Лорн след малко. — Какво се е случило?
— Всички са били заловени преди няколко седмици. Нае, както и останалите.
— Тя къде е сега?
— Тук. Пристигнала е вчера с… багажа на принц Ирдел. Малък подарък за Естеверис.
— Как го научи?
— Все още имам неколцина приятели. Сигурни приятели.
Лорн прокара ръка по лицето си и се замисли.
— Не можем да оставим Нае в ръцете на Естеверис — каза Вард с почти умоляващ глас.
— Зная — каза Лорн, без да престава да размишлява. — Зная…
— При това положение какво ще правим?
Лорн все решение.
— Ти нищо няма да правиш — каза той. — Аз ще говоря с Алан.
— Идвам с теб.
— Не.
— Лорн, моля те. Това е Нае. Дъщеря ми.