Лорн се поколеба, но накрая отстъпи.
— Добре. Но ще мълчиш и дори няма да помръдваш, ясно?
— Ясно. Благодаря, Лорн.
— Ще ми благодариш, когато измъкнем Нае от тая каша.
Поиска да се срещне с Алан. Тъй като все още беше много рано, принцът едва сега ставаше, но прие Лорн и Вард в частните си покои, докато привършваше тоалета си.
Беше в прекрасно настроение.
— Какво те води толкова рано сутринта, Лорн? Добър ден, Вард — Алан спря и погледна стария ковач подозрително. — Не съм сигурен, че съм ви виждал извън Цитаделата, всъщност…
Вард се поклони.
— Имаме нужда от теб — обяви Лорн много сериозно.
Лицето му разтревожи принца, който веднага престана да се усмихва.
— Един момент — каза той.
Отиде да затвори вратата, която водеше към стаята му, Лорн имаше време само да зърне една млада руса жена, която все още спеше зад тюлените завеси на леглото с балдахин, сред смачкани бели чаршафи и дебели възглавници. След това Алан покани Лорн и Вард да седнат с него до една ниска масичка, на която беше поставен поднос с пресни плодове, и още по риза, небръснат, каза:
— Слушам ви. За какво става дума?
Лорн му обясни положението с няколко думи. Алан слушаше внимателно и съсредоточено. Също като Лорн, и той беше свързан с Нае от времето, когато бяха юноши, през летата, които прекарваха сред мрачните стени на Цитаделата, докато животът не ги раздели. Несъмнено той не изпитваше същата обич към младата жена, както Лорн. Но особени връзки — за които нито Лорн, нито Вард знаеха нещо — все още го свързваха с нея.
— Била е с Дорсиан? — попита Алан.
Ковачът потвърди.
— Знаеш ли за какво говори? — изуми се Лорн.
— Не знаех, че Нае е била арестувана. Но да, в течение съм за акцията, която позволи залавянето на Дорсиан и неговите съучастници, макар да си мислех, че всички са задържани в тъмниците на крепостта на Ангборн. Ирдел ми каза вчера вечерта.
При думата „съучастници“ Вард се изопна, но замълча.
Лорн се обърна към него:
— Нае е последвала Дорсиан?
И невярващ натърти:
— Каел Дорсиан?
— Да. Познаваш ли го?
Старият ковач не разбираше учудването и раздразнението, което се четеше по лицето на Лорн.
Лорн и Алан се спогледаха.
— Да, познаваме го — каза принцът.
— Няма значение — каза Лорн, за да отмине проблема.
И като се обърна към Вард:
— Не ми казвай, че Нае и той…
Не довърши.
— Какво? — рече Вард.
Разбра с известно закъснение и каза:
— Нае и… Не! Разбира се, че не! — поколеба се. — Е… да, може би… — но накрая се възпротиви. — Ама аз съм ѝ баща! Как искаш да знам такива неща?
Алан стана, с което сложи край на съвещанието.
— Добре — каза той. — Ще се заема с тази история.
Лорн и Вард също станаха, като Лорн попита:
— Какво мислиш да правиш?
— Първо, да се дооблека. После ще ида да говоря с Естеверис.
— Не можеш ли да помолиш брат си да нареди освобождението ѝ?
— Официалната версия е, че арестуването на Дорсиан е успех на моя брат. Истината е, че трябва да го отдадем на Далк — прокълнатата душа на Естеверис.
— Не го познавам — каза Лорн.
— Повярвай ми, и това ще стане. А сега именно Естеверис държи затворена Нае, ако добре съм разбрал. Не Ирдел. Нито дори правосъдието на Върховното кралство.
Вард много искаше да зададе един въпрос, но не смееше. Лорн забеляза и с кимване на глава го насърчи да говори. Тогава старият ковач се прокашля и притеснено каза на принца:
— Има нещо, което не разбирам, месир.
— Какво точно?
— Ако всички останали са затворени в килиите на Саарсгард, защо Естеверис е наредил дъщеря ми да бъде доведена тук? Защо тя?
Саарсгард беше величествената крепост, която пазеше Ангборн.
— Защото Естеверис знае коя е Нае — обясни Алан. — Следователно знае колко струва, което е едновременно и добра, и лоша новина.
— Колко струва? — намеси се Лорн.
— Тя е дъщеря на кралския ковач. Може би Естеверис вижда в това начин да намеси Цитаделата и Върховния крал — макар и косвено — в скандал. Или смята да я използва, за да окаже натиск върху вас, Вард. Или върху теб, Лорн. Може би дори върху мен. Защото можеш да си сигурен, че тази тлъста змия знае какво представлява Нае за нас…
Лорн и Вард се върнаха в частта, отредена на Ониксовата гвардия, където намериха останалите. Тъй като старият ковач се беше съгласил, Лорн обясни на своите хора за какво ставаше дума. Те го изслушаха внимателно, от време на време се споглеждаха учудено или поглеждаха с възхищение към Вард.