— Смела е тази малката — изкоментира Лиам, когато Лорн завърши.
— Абе!… — рече Вард със смесица от гордост и безпокойство.
— От нищо не се страхува и при това е инат — добави Лорн. — Има на кого да прилича.
— Добре, при това положение какво ще правим? — попита Дуайн.
— Алан ни помоли да не правим нищо, докато го чакаме той да свърши необходимото — отговори Лорн. — Така че точно това ще правим — нищо.
— Това не пречи — каза Йерас. — Достатъчно е да знаем къде точно я държат и тази нощ с едно-две момчета…
— Не. Нито със сила, нито с нечестна игра. Чакаме.
И тогава започнаха да чакат, като изминаха два часа, преди Алан да прати човек, който да повика Лорн. Двамата приятели се срещната на едно дискретно място на Кораба на принцовете, далеч от чужди уши.
— Нямам много време — каза Алан. — Ще обядвам с брат ми и с майка ми.
— Видя ли се с Естеверис?
— Аз съм принц на Върховното кралство — отвърна Алан весело и с лек оттенък на гордост. — Виждам всеки, когото пожелая.
Лорн прие, че го е сторил.
— Наистина. И какво?
— Ами говорих с Естеверис, но не успях да уредя освобождаването на Нае. Впрочем, не съм го и искал.
— Какво? — ядоса се Лорн, като се постара да не повишава глас. — Но защо? Ти каза, че…
— Казах, че ще се заема с тази работа и точно това правя.
— Наистина ли? Защото имам чувството, че не подхождаш правилно.
— А аз имам чувството, че ти не знаеш за какво говориш. Не става дума да превземем крепост на щурм. Нито да притиснем началника на някаква стража.
Изненадан, Лорн погледна Алан.
За Андара ли намекваше? И ако беше така, какво точно знаеше?
Напрежението помежду им се беше смекчило, Алан погледна Лорн в очите и спокойно му обясни:
— Първото нещо, което трябваше да направя, беше да се уверя, че цялата тази история е вярна и че не влизаме с наведена глава в някаква клопка. Защото можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че с Естеверис човек никога не е прекалено подозрителен. Това, което не казах на Вард преди малко, е, че ако Естеверис е наредил да докарат Нае в Плаващия дворец, то е именно защото ние двамата с теб сме тук. Знаел е, че в крайна сметка ще разберем, че Нае е тук, и очакваше да играе партия, с чиито правила единствено той е наясно и чийто залог…
Лорн трябваше да приеме, че Алан беше прав.
— Добре — каза той. — Извини ме.
— Имаш ли ми доверие?
— Да.
— Естеверис призна, че държи Нае — това вече е начало. Играта започна и ще трябва да я изиграем много фино. Несъмнено ще продължи с дни, може би със седмици, но имам добри шансове да спечеля. Съгласен ли си?
— Съгласен съм.
— Аз имам не по-малко желание от теб Нае да си върне свободата. Но не опитвай нищо. Остави на мен. Преди всичко трябва да разбера какво точно иска Естеверис.
Лорн се съгласи неохотно.
Да знае, че Нае е съвсем наблизо, и да не направи нищо, за да я спаси, беше непоносимо за него. Чувстваше се безпомощен, хванат във верига, чиито извивки не разбираше, и това му беше омразно. Беше търпелив човек, но сега, подхранван от гнева, беше обхванат от нестихващо чувство за спешност. Трябваше да се действа, винаги да се действа, да преследва целите си, без да се интересува особено за другите.
Глава 5
Тази вечер Алан даде точни нареждания и доста загрижен отиде на вечерята, на която го беше поканил брат му в компанията на неколцина благородници от неговото обкръжение. Постара се колкото можеше да изглежда спокоен по време на вечерята, но на моменти изпадаше в мълчание, имаше отсъстващ вид и това го издаваше. Беше загрижен и му беше още по-трудно да го прикрие, тъй като на трапезата бяха малцина.
— Какво ти е? — попита го по-големият му брат насаме, докато един от гостите започваше някаква песен.
— Нищо.
— Изглеждаш разтревожен. Дистанциран.
Двамата принцове се обичаха и уважаваха, но никога не бяха били близки. Разделяха ги десет години във възрастта, както и това, че бяха съвършено различни, почти противоположни като личности. Понякога на Алан му се струваше, че са си чужди или някакви далечни братовчеди, които споделят общи спомени и с удоволствие се срещат при случай, без обаче да си липсват един на друг. Никога нищо не бяха споделяли, така че Алан се поколеба, преди да каже:
— Извини ме. То е, защото… Защото имам чувството, че един от приятелите ми скоро ще направи сериозна грешка.