— Този приятел Лорн ли е?
— Да.
— Може би ще е добре да не му се доверяваш…
— Лорн никога няма да направи нищо, с което да ми навреди.
— Макар да не го искат, някои хора привличат нещастието върху близките си. Лорн е такъв.
Първото желание на Алан беше да протестира, да защити приятеля си. Но замълча и с изненада установи, че размишлява над това, което Ирдел му бе казал. Знаеше, че брат му е отличен психолог. Както всички, които се радват на голям интелект, а са сдържани по природа, което ги кара да си мълчат, да слушат и да наблюдават, Ирдел притежаваше проницателност, която рядко грешеше.
Песента свърши и тост прекъсна мислите на Алан. Той вдигна чашата си и с измамна усмивка на уста се чукна с останалите, преди да види Одрик, който дискретно се мъчеше да привлече погледа му от другия край на стаята.
— Сега ще се върна — каза Алан на брат си.
Стана и забърза да иде при верния си слуга.
— Нещо с Лорн ли? — попита той.
— Не, месир.
Одрик подтичваше на слабите си крака, за да следва Алан, който вървеше бързо пред него, без да забелязва часовите, които му отдаваха чест, когато минаваше покрай тях. Последните двама отвориха пред него крилата на една двойна врата и той забързано влезе в стая, осветена с фенер.
Там го чакаше капитанът, командващ Гвардията на Кораба на принцовете.
— Опитал се е да се вмъкне на борда на Кораба на Лазурната гвардия — каза той. — Доста ги е поизмъчил, но накрая са го хванали. И съгласно вашите заповеди, ни го предадоха.
Капитанът се дръпна.
Между двама войници Вард седеше на една табуретка с вързани на гърба ръце. Главата му беше наведена напред, така че лицето му не се виждаше, поклащаше се леко, сякаш слабо течение люлееше кораба. Косата му беше разрошена, яката на ризата му и единият ръкав на връхната му дреха бяха разкъсани. На челото му още кървеше драскотина.
Алан се приближи и смръщи нос: Вард миришеше на долнопробно вино.
— Казах ви нищо да не правите.
— Искам си дъщерята — рече старият ковач, без да повдига глава.
Алан усети как го обзема гняв.
— Дърт глупак…
И като се обърна към капитана, каза:
— Затворете го в някоя килия. И ми доведете рицаря Лорн.
Капитанът козирува.
— На вашите заповеди.
Но едва войниците бяха вдигнали Вард от табуретката, навън отекна гръм.
После още един.
Трети.
Разтревожен, Алан изтича на мостика и опрян на перилата, видя ракети, които осветяваха небето.
— Изстрели за тревога! — извика той.
Капитанът, който го беше последвал, посочи с пръст лодката, разположена от другата страна на Кораба на кралицата.
— Стрелят от Кораба на Лазурната гвардия — каза той.
— Да — отвърна принцът мрачно. — И осветяват нас.
И наистина, една ракета падна недалеч от тях и за малко не подпали един навес.
След по-малко от половин час капитанът на Лазурната гвардия спешно поиска да бъде приет от принц Ирдел. Всички в Плаващия дворец бяха развълнувани. Изстрелите за тревога толкова добре си бяха свършили работата, че за малко не предизвикаха истинска паника. Отначало някои си бяха помислили, че са нападнати, но после тръгнаха слухове за бягство, станало буквално под носа на Гвардията на кралицата.
Ирдел прие капитан Стуриш в присъствието на Алан и на капитана на собствената му охрана. След полагащите се поздрави, Стуриш се поклони и каза:
— Монсеньори, тази нощ един мъж се е промъкнал на кораба на Лазурната гвардия и е измъкнал една затворничка, която беше задържана там. Били са видени, докато са се измъквали, и са били принудени да се хвърлят във водата. Благодарение на ракетите, които изстреляхме, ги видяхме да се отдалечават с плуване и сме сигурни, че намериха убежище на вашия кораб, ако не са се удавили.
— Коя е тази затворничка? — попита Ирдел.
— Наерис Вард, монсеньор. Престъпница. Бунтовничка, съучастница на Каел Дорсиан.
— А знаем ли кой е мъжът, който я е освободил?
— Той не е бил разпознат — отговори Стуриш, преди да си даде сметка, че принц Ирдел се беше обърнал към брат си, сякаш въпросът беше отправен по-скоро към него.
Алан изтърпя погледа на Ирдел.
Този поглед не изразяваше упрек, беше спокоен и уверен, почти разочарован и казваше: „Не му трябваше много време, нали?“
— Предполагам, че бихте искали да претърсите тук — заяви Ирдел.
— Наистина, монсеньор. С ваше позволение.