Смаян, Алан скочи от стола си.
— Вие? — възмути се той. — Да претърсвате Кораба на принцовете? Но вие изобщо не мислите!
— Монсеньор, действам по заповед на кралицата.
— Ама вие за кого се вземате, Стуриш?
Като достоен принц на Върховното кралство, за Алан това беше въпрос на принципи и на чест. Да се разреши на Лазурната гвардия да претърсва Кораба на принцовете беше все едно да ѝ се признае по-голяма власт, отколкото имаше, или да се толерира подозрение в укриване на бегълци. Всеки кораб беше владение със свои собствени закони, свои собствени привилегии и свое собствено правосъдие. От гледната точка на Алан дори само искането на Стуриш, макар и да беше капитан на Гвардията на кралицата, беше вече престъпление срещу държавен глава.
— Дадени са ми заповеди — настоя капитанът.
Алан се обърна към брат си. Дали Ирдел щеше да има смелостта да се противопостави на кралицата и на Естеверис?
— Брат ми има право — каза Ирдел. — И дума не може да става някой друг, освен нас самите, да претърсва Кораба на принцовете.
Изненадан, Алан се усмихна.
— Монсеньор… — опита Стуриш.
Но Ирдел го накара да замълчи, като вдигна ръка.
— Въпреки това — добави той, — няма да се противопоставя на издирването на двама престъпници бегълци — обърна се към капитана на охраната на кораба. — Капитане, нареждам ви да претърсите този кораб.
После се обърна към Стуриш и каза:
— Що се отнася до Лазурната гвардия, приканвам ви да присъедините усилията си към нашите, за да могат тези бегълци да бъдат намерени възможно най-бързо.
Стуриш се поклони.
— Благодаря, монсеньор.
— Не ми благодарете, капитане. Няма да позволя престъпници да се укриват на моя територия, за да избягат от кралското правосъдие.
— Ирдел! — възпротиви се Алан. — Не можеш да позволиш да…
— Взех своето решение, Алан. Погрижи се моите заповеди да бъдат изпълнени. Ще бъда на Кораба на кралицата.
При тези думи принц Ирдел стана и излезе.
Претърсването на Кораба на принцовете не продължи дълго, прекъснато от удар с глава, който капитан Стуриш получи направо в лицето и който го просна на гръб.
— Не можете да влезете — каза Дуайн, който препречваше вратата към помещенията на Ониксовата гвардия.
Той не беше сам. Останалите ониксови гвардейци бяха зад него, готови да се бият, ако се налага. Липсваха единствено Лорн и Вард.
Стуриш се изправи — слисан и вбесен, с разкървавен нос.
— Но… но… — заекна той. — Ама какво ви става? — извика той, докато неговите хора му помагаха да се изправи.
— Вие не ме чухте добре — обясни спокойно Дуайн.
— Ще си платиш! Аз… аз ще те изправя пред военен съд.
— Или пък можем да уредим това сега, по мъжки — предложи рижият гигант. — Аз все още имам чело. А на тебе остана ли ти нос?
Той направи крачка напред.
Стуриш отстъпи.
— Не можете да се противопоставите на изпълнението на заповед на кралицата и на принц Ирдел!
— Можем — каза Логан. — Можем.
— Вие сте луди.
— Възможно е — съгласи се Лиам.
— Но ние сме ониксовите гвардейци — каза Лорн иззад хората си.
Те се дръпнаха, за да му направят път, и веднага събраха редиците си зад него. Без оръжие, той застана пред тях, с лице срещу Стуриш, който бълваше проклятия.
— Нито ти, нито някой от хората ти ще стъпи в нашите помещения.
Капитанът на Лазурната гвардия започваше да изпитва съмнения, но той беше начело на своите хора и на неколцина души от охраната на принцовете. Гордостта надделя. Извади меча си.
— Не е добра идея това — каза Йерас толкова спокойно, че прозвуча заплашително.
Стуриш неспокойно погледна едноокия.
После изгледа поред останалите ониксови гвардейци и накрая Лорн, който вдигна превързаната си с кожа ръка и каза:
— Виждаш ли този пръстен? Получих го от самата ръка на Върховния крал. Той показва, че съм Пръв рицар на кралството. А ти си негодник с нашивки. Изпълнявай заповедите на Естеверис, изпълнявай заповедите на принца, изпълнявай дори заповедите на кралицата и си ги заври в задника. Ясно ли ти е?
Тогава, без да трепне, Лорн видя, че наближава моментът, когато унизеният Стуриш щеше да направи непоправима грешка.
— Достатъчно!
Това беше Алан, който идваше към тях.
Намесата на принца на Върховното кралство бързо успокои духовете. Смутен, Стуриш прибра меча си и избърса кръвта, която се стичаше в устата му. Неговите хора и ониксовите гвардейци отстъпиха, сякаш бяха хванати на местопрестъпление. Единствен Лорн остана безучастен и показваше безразличие, примесено с надменност.