За да не избухне, Алан избегна да погледне към когото и да било. Беше вбесен и това се виждаше по очите му и по пребледнялото му лице.
Но това се и очакваше.
— Разкарайте се оттук — каза той на Стуриш с тон, нетърпящ възражение. — Разкарайте се оттук, вие и хората ви и повече не ми се появявайте пред очите.
Капитанът на Лазурната гвардия не каза и дума и тръгна, ониксовите гвардейци също се оттеглиха след знак, даден от Лорн.
Алан изчака да останат сами, изгледа го от глава до пети с ледено изражение и каза:
— Кървиш.
Лорн наведе очи към струйката кръв, която се стичаше изпод десния му ръкав към малкия му пръст. Когато отново вдигна поглед, Алан вече му беше обърнал гръб и се отдалечаваше.
Глава 6
Нае чакаше, седнала на кушетката на Лорн, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умора и тревога. Играеше си нервно с една кама, без да знае какво щеше да направи с нея, ако някой друг освен Лорн минеше през вратата и се опиташе да я отведе. Да се защитава и да се бие, макар че положението беше безизходно? Да заплаши, че ще си пререже вените? Не смяташе да се остави да я хванат отново.
Изправи се, когато Лорн влезе, и успокоена му се усмихна. Без да каже дума, той избърса кръвта, която течеше от леката рана, която беше получил в рамото, когато, точно преди да скочи в реката с Нае, една стрела от арбалет го беше одраскала. После си наля чаша вино, отпи глътка и за миг се замисли. Като го видя такъв загрижен, Нае отново се разтревожи. Все така не смееше да каже нищо и само въпросително гледаше към него. С крайчеца на окото си Лорн забеляза състоянието ѝ и доста сухо ѝ каза:
— Вече нищо не рискуваш. За момента.
Тя се почувства поуспокоена, но тонът и ядната физиономия на Лорн я накараха да наведе глава, сякаш засрамена.
— Аз… съжалявам — каза най-накрая. — Не… не исках да ви създавам неприятности. Нито на теб, нито на татко…
Косата ѝ беше мокра и тя самата изглеждаше още по-дребна и крехка в дрехите, които Лорн ѝ беше дал да се преоблече. Ризата, която ѝ беше доста голяма, оголваше едното ѝ рамо. Омекнал, Лорн въздъхна и се усмихна.
— А да вземеш да ми разкажеш всичко? — предложи той.
Младата жена се съгласи:
— Принадлежа… Е, бях част от групата на Каел Дорсиан. Но сега вече нищо не остана от нея. Ние… всички бяхме задържани.
— Каел Дорсиан… — рече Лорн едновременно иронично и презрително.
Нае се напрегна.
— Е, и какво?
— Дорсиан е наемник. Престъпник. Знаеш ли от какво живееше?
— Да, зная. От контрабанда на кеш.
— Де да беше само това! Той продаваше оръжие на варварите от Далатия. Неговата стомана и неговият барут са убивали войници на Върховното кралство.
— Това е лъжа!
— Я да видим… — изхили се Лорн. — И между двете контрабанди, в свободното си време поддържаше богатството си като минаваше от едно легло в друго. Наполовина жиголо, наполовина сутеньор. Ти няма да си първата, която е прелъстил, твоят Каел!
— Той не е моят Каел! — извика тя. — И това, което има между него и мен, не те засяга!
Лорн млъкна.
Разбира се, Нае беше права. Ако беше постъпил по този начин с нея, това беше на първо място, защото я обвиняваше за непредпазливостта, която за малко не я беше погубила и която беше довела до проблеми, някои от които сигурно щяха да имат сериозни последици и за други, освен за нея: за него, за Вард, за Ониксовата гвардия. Но поведението му не беше ръководено единствено от разума. Откри, че го пробождаше и някаква ревност, въпреки че никога не бе бил влюбен в Нае. Тя беше умна, жизнена, хубава, въпреки белега си и може би дори още по-вълнуваща точно заради него. Но чувствата на Лорн към нея винаги бяха били чисто братски.
Или поне така си мислеше до този момент.
Защото той знаеше, че Нае винаги го беше обичала. Обичаше го още откогато бяха юноши, от летата, които с Алан прекарваха в Цитаделата, и той откри, че тази винаги възможна любов беше постоянна утеха, която ласкаеше гордостта му и я подкрепяше. Какво по-успокоително и по-стимулиращо от това да знаеш, че неизменно и търпеливо си обичан иззад кулисите? Мъжете бързо свикват с такова нещо и се чувстват предадени, когато всичко престане, без при това да са направили каквото и да било, за да продължи тази любов. Това, което е огромна привилегия, им се струва даденост и загубата на тази привилегия е като кражба, която ги оставя странно наранени, но все такива егоисти. А ето че сега Нае несъмнено обичаше някого другиго. Ето че се беше отдала на него и се беше отвърнала от Лорн.