Лорн само правеше предположения, в които вярваше едва на половина. Но Нае имаше нужда да чуе именно това, така че той правеше каквото може, за да я успокои.
А и кой знае?
Може би Естеверис имаше планове за Дорсиан. Той беше случай, който умел стратег като Първия министър не би изпуснал да използва по възможно най-добрия начин. Може би щеше да го използва като разменна монета или като средство за натиск. Може би предвиждаше да го съди и осъди, като си послужи с шумен процес, който да бъде предупреждение за всички онези, които биха посмели да оспорят властта на кралицата.
— Мислиш ли, че го измъчват? — внезапно попита Нае настръхнала, сякаш укоряваше Лорн, че я лъже.
Той замълча.
Това беше последният вариант, който можеше да се предположи, обясняващ защо Каел Дорсиан беше още жив: Естеверис искаше да го накара да проговори и в такъв случай нямаше никакво съмнение, че ще бъде измъчван. Най-вероятно неговото мъчение вече беше започнало и Лорн предпочиташе да не казва нищо. Но Нае не беше нито глупава, нито наивна. Невъзможно беше вече да не е мислила за тази възможност, та дори и само за това, че самата тя се страхуваше да не бъде хвърлена на мъчителите.
За щастие, нищо подобно не се беше случило.
— Не зная — каза Лорн.
Което не беше точно лъжа.
— Може би ще можеш да му помогнеш? — опита Нае.
— Да му помогна? На Дорсиан?
— Двамата сте от един лагер. Може би ще успееш да го освободиш. Или поне да се увериш, че ще има право на справедлив процес.
Лорн усети как в него оживява болката от собственото му осъждане. За миг се запита дали, споменавайки за справедлив процес, Нае не беше целяла нарочно да засегне една особено чувствителна струна в душата му. Но си каза, че не е така. Нае не беше подла, за да направи такова нещо.
— Не съм сигурен, че имам такава власт — каза той с тона, с който обикновено се утешава дете.
— Но ако можеш, ще го направиш ли?
Очите на Нае бяха втренчени в неговите и той разбра, че не би могъл да излъже. Тогава помисли и каза:
— Да.
Младата жена се усмихна.
И тази усмивка не изразяваше само облекчението ѝ, родено от една възродена надежда. Изразяваше най-вече радостта ѝ да разбере, че Лорн, когото беше познавала и обичала, не беше умрял в Далрот и че все още беше способен да изпитва състрадание и чувство за справедливост.
Хвърли се към него, преди той да успее да реагира, и го прегърна с всички сили.
— Благодаря — прошепна тя с лице, сгушено във врата му. — Благодаря…
Лорн не знаеше какво да каже.
Непохватно прегърна младата жена, ръцете му едва докосваха гърба ѝ. Но почувства нейната топлина, гърдите ѝ до своята гръд, корема ѝ, опрян в неговия. Смутен от желанието, което усещаше, че се поражда в него, той внимателно отстрани Нае.
— Всичко ще се оправи — каза той. — Нали?
Тя кимна с навлажнени очи.
— Заключи след мен — посъветва я, като показа бравата на вратата. — Не излизай оттук до ново нареждане. И ще отваряш само на мен, ясно?
— Оставяш ли ме?
— Ще спя при момчетата, в хамака на баща ти. Ти ще си добре тук.
— Благодаря, Лорн. За всичко.
Почти засмян, той вдигна рамене.
— Е! Хубава работа, та няма да те оставим в лапите на Естеверис, я…
Целуна Нае по челото и точно преди да излезе ѝ каза:
— И не забравяй да заключиш. До утре.
Нае бутна резето и се облегна на вратата.
После бавно се отпусна и седна на пода със свити колене. В погледа ѝ се появи болка при спомена за това как Далк я беше изнасилил.
Не се разплака.
Глава 7
През това време Стуриш, все така бесен, беше измил набързо лицето си, преди да отиде при Естеверис в неговите покои. Министърът си почиваше на една тераса, като отпиваше от чаша ароматно вино. Тлъстото му тяло беше все още влажно под робата от лека коприна — току-що беше взел гореща вана, от която кожата му беше почервеняла. Не носеше пръстените си и дебелите му пръсти, обикновено отрупани със скъпоценни камъни, изглеждаха странно голи.
— Е? — попита той почти подигравателно.
Тогава с няколко думи капитанът разказа с треперещ глас как ониксовите гвардейци се бяха противопоставили на претърсването на техните помещения, как Лорн беше надделял, позовавайки се на властта на Върховния крал и как принц Алдеран беше сложил край на разправията. Естеверис го изслуша с тънка усмивка на устните, с блеснали очи, сякаш изпитваше огромно удоволствие от неговия разказ. Тази развеселеност заинтригува Стуриш, преди да го раздразни и да удвои яда му. Усилията, които положи, за да запази спокойствие, бяха огромни.