После, като не издържаше повече, той каза:
— Вие… вие се усмихвате?
— Да, така е. Лека нощ, капитане. Това е всичко…
Стуриш се оттегли, без да разбира.
— Мога ли да попитам какво ви забавлява толкова? — попита Далк, като излезе от сянката. — Стуриш действаше по ваша заповед. Вашата власт беше накър…
— Зная, зная — прекъсна го Естеверис.
Министърът стана и направи знак на Далк да му подаде ръка. Минаха през прозрачните завеси, поклащани от прохладен бриз, и излязоха на тераса — под Голямата мъглявина, която светеше толкова ярко, че нощта изглеждаше сива.
Терасата беше пуста, покрита с парчета тънки платове, които я превръщаха в дълъг коридор, водещ до балюстрада, на която те се подпряха. Тя се издигаше над празнотата, далеч от недискретни уши. Освен това глухият тътен на реката, който достигаше дотук, лесно приглушаваше гласовете особено ако не се говореше високо.
— Как мислите, че ковачът разбра, че ние държим дъщеря му? — попита Естеверис съзаклятнически.
— Вие? — учуди се Далк. — Но защо?
— Защото това момиче, в крайна сметка, не ни беше особено нужно. От нея нищо не можехме да научим. Колкото до това да я използваме като средство за натиск… Върху кого? Върху баща ѝ? Върху Лорн? Те не са мъже, които ще поддадат. Освен това тя създаваше връзка между Цитаделата и бунтовниците. Обаче нямаше как да намесим Върховния крал…
Далк кимна мрачно.
Наистина беше принуден да се съгласи, че министърът имаше право, но тъй като беше много горд, че беше прибавил залавянето на Нае към успеха на мисията си в Ангборн, намираше за оскърбително да чуе, че неговият избор всъщност не е бил единствен. По-лошо, Естеверис лесно го беше накарал да повярва. Заради играта? От жестокост? Поради недоверие или заради някакви калкулации?
— Докато ако направех така, че бащата да научи, че дъщеря му зависи от моето благоразположение, тогава знаех, че Вард или Лорн, а по-вероятно и двамата щяха да се опитат да направят нещо. Нещо дръзко и незаконно…
— Но с каква цел? Искам да кажа — какъв… какъв интерес имате вие?
Доволен от себе си, министърът поде с тон на професор, нещо, което беше непоносимо за Далк.
— Първо, съществуваше възможността опитът за бягство да завърши зле — каза той. — Ако Лорн или някой от неговите хора бяха ранени и заловени, Ониксовата гвардия щеше да бъде замесена в скандал, който да предизвика нейното затриване и несъмнено нямаше да пощади Върховния крал. Но това не е всичко. Представете си, представете си само, че Лорн бе убит при това начинание…
Естеверис замечтано остави изречението си недовършено, после се съвзе и продължи:
— Е! Важното е, че всичко се разви както си го представях.
— Тогава вие сте знаели…
Министърът вдигна рамене.
— Разбира се. Знаех, че Лорн ще се притече на помощ на Наерис, знаех, че може да я скрие единствено на борда на Кораба на принцовете, знаех, че Ониксовата гвардия ще се противопостави на това който и да било да претърсва нейните помещения и накрая най-вече знаех, че принц Ирдел или принц Алан ще трябва да се намеси.
— Принц Алдеран се намеси.
— Изглеждаше ли ви като съучастник на Лорн?
— Не.
— Отлично.
— Но така или иначе принцът се намеси в полза на Лорн.
— Да. Което ще го застави да даде сметка на принц Ирдел. Поради което скоро ще поиска друга сметка от Лорн, ще видите.
Далк разбра.
— По този начин — каза той — вие направихте от Нае обект на свада…
— Този огън тепърва ще се разгори. Може би малко по-късно. Но мога да ви уверя, че накрая жарта му ще е огнена…
Глава 8
На другата сутрин Лорн отиде при Алан, който закусваше сам на един балкон на Кораба на принцовете под сянката на балдахин, поклащан от вятъра. Алан за миг спря, за да поздрави Лорн. Не го покани да седне, а още по-малко да сподели закуската му. Лорн остана прав и почака малко.
Забеляза изражението на принца, изопнатите му черти, мрачния му поглед. Забеляза също така, че закусваше с вино, примесено с кеш, и че гарафата до чашата беше повече от преполовена. Но това не обясняваше нервността на принца. Напротив, кешът успокояваше.