Изчака.
— Съжалявам — каза Лорн.
Алан си тръгна, без да каже дума.
Глава 9
Някога той беше велик крал, доблестен, всички се страхуваха от него и го уважаваха — съюзници или врагове. Беше водил много битки и беше спечелил огромни победи. Но в края на царуването му славата и силите му западнаха под тежестта на неговите грехове, а тронът му се клатеше. Но гордостта, повече от угризенията и предупрежденията на съдбата, направи така, че той не искаше да умре, като изостави царството си на разрухата.
От балкона на тронната зала, седнал под балдахин, който го предпазваше от тебеширените капки, Върховният крал наблюдаваше белия дъжд, който се изливаше над Цитаделата. По-меланхоличен от когато и да било, той стоеше съвършено неподвижен.
— Защо тези дъждове не спират? — попита той със слаб, дрезгав глас.
— Не зная — отвърна белият драк, който стоеше прав до него.
— Не се ли подчиних на волята на Дракона на съдбата? Не изкупих ли грешките си?
— Аз съм само Пратеник, сир.
— А какво казват Пазителите?
— Пратениците не присъстват на Събранията.
Старият крал се подсмихна под черния воал, скриващ мъртвешкото му лице.
— Хайде, познавам ви — каза той. — Мислите ли, че сте първият Пратеник, когото срещам? Много добре зная, че вие винаги знаете повече, отколкото можете или искате да допуснете, вие…
Скерен се поколеба.
В качеството му на Пратеник наистина имаше разлика между това, което знаеше, и това, което се предполагаше, че трябва да знае. А това, което имаше право да разкрива, пък беше съвършено друго нещо. Ревниво към тайните си, Събранието на Ирканс се стараеше винаги да казва възможно най-малко. Понякога това принуждаваше Пратениците да крият истините, дори да лъжат, за да постигнат целите си и да благоприятстват изпълнението на съдбата.
Белият драк не можеше да признае на Върховния крал, че Пазителите го бяха излъгали и продължаваха да го лъжат, но той отказваше отново да го излъже.
Замълча.
— Норфолд мисли, че освобождаването на Лорн от Далрот е било грешка — каза крал Ерклант. — А това да му се повери съдбата на Върховното кралство е лудост. Мисли, че изобщо не е трябвало да го викам при себе си. Нито да го правя мой Пръв рицар. Нито да го упълномощавам да създаде отново Ониксовата гвардия… С една дума, той мисли, че не е трябвало да ви слушам. Норфолд ненавижда Лорн, това е ясно. Но също така не обича и Събранието на Ирканс и неговите Пратеници, знаете ли?
Скерен кимна, като се усмихна разбиращо.
— Да, зная.
— И все пак, наистина ли той греши, като не ви се доверява?
— Как бих могъл да отговоря на този въпрос, сир?
— Ами аз? Аз допуснах ли грешка?
— Моля да ме извините, сир. Грешка? Грешка за какво?
— Ами за това, че ви послушах! За това, че се доверих на Пазителите и изпълних желанията им.
Пратеникът обмисли отговора си, после каза:
— Преди всичко става въпрос за желанията на Сивия дракон, сир…
Лек смях разтърси костеливите рамене на Върховния крал като хълцане.
— Вие… вие се измъквате като… като някоя…
Дракът се досети коя дума старият крал не смееше да изрече.
— Като змия, сир?
Върховният крал се поколеба.
— Това е общоприетият израз — добави любезно Скерен. — Не виждам в него никаква обида.
— Да — каза крал Ерклант, като се леко се намръщи. — Като змия…
И потъна в едно от своите измамни мълчания.
Върховният крал понякога забравяше мисълта си и можеше да мълчи така дълго време: духът му се изплъзваше и лишаваше мумифицираното му тяло от малкото живот, който все още го изпълваше. Но се случваше и да заспи, без някой да може да види как клепачите му се затварят зад черния воал. И в двата случая оставаше неподвижен, безмълвен и безразличен, недостъпен, докато свистящото му дишане бавно повдигаше слабите му гърди.
Несигурен, Скерен чакаше, а в това време дъждът се усили още повече.
Все по-тежки и бели, капките падаха и се плискаха върху сивите камъни. Покривите бяха покрити с млечнобяла вода, която преливаше от улуците и се лееше като водопад. Паветата бяха потънали в локви. По улиците се стичаха потоци, които се събираха в ниските части на опустялата Цитадела.
— И в края на краищата дали има някакво значение? — каза изведнъж старият крал. — Какво значение има дали Норфолд има отчасти право? Че Лорн никога не трябваше да бъде освобождаван? Наистина ли това има някакво значение?