Пратеникът внимаваше да не покаже някаква реакция.
Дали кралят наистина се надяваше на отговор? Вероятно не. Несъмнено размишляваше на глас, понесен от потока на мислите си, на своите съмнения и страхове.
— Виновен или не, това какво променя? Ето какво не иска да разбере Норфолд. В неговите очи предателят си е предател. Той е убеден, че Лорн е предател. Че е предал Сивата гвардия и Върховното кралство. Че е предал мен — добави Върховният крал отчаяно. — А такова нещо човек като Норфолд не може да прости.
Замълча и се замисли.
— Аз зная, че Лорн е невинен — каза той. — Но истината е, че това вече няма никакво значение…
За пореден път белият драк не отговори. Искаше първо да разбере добре мисълта на стария крал.
— Защото общият интерес е над всичко, нали? — продължи Ерклант ІІ. — Какво значение имат грешките и престъпленията на един човек, ако той трябва с действията си да спаси множеството?
Пратеникът трепна.
Запита се кого ли Върховният крал искаше да убеди. Дали въпросът му не беше чисто реторичен?
— Няма никакво съмнение, че Лорн има съдба, сир.
— И тази съдба е да спаси Върховното кралство, нали?
Скерен грижливо подбра думите си.
— Да, така мисля. Но зная само, че съдбата на Върховното кралство не може да се изпълни свободно без Лорн. Това твърдят Пазителите. И го знаят от Сивия дракон.
Внезапно ядосан, Върховният крал направи движение с обратната част на ръката си, сякаш прогонваше муха.
— Това тепърва ще се види!
— Сир?
— Пазителите ни казват само това, което искат, нали? На вас, както и на мен. Както на всички. Така е било винаги.
— Вярно е.
Дракът знаеше, че недоверието на краля по отношение на Събранието на Ирканс беше споделяно от почти всички. Все пак Пазителите не заслужаваха всички упреци, които им се отправяха, със сигурност не и да са прицел на страхлива враждебност, от която понякога страдаха Пратениците. Но Скерен смяташе, че Пазителите донякъде сами си бяха виновни. Тайната, с която се обгръщаха, надменността им и отказът им да дават обяснения или да оправдават решенията си, всичко това допринасяше за пораждане на съмнения.
Какво криеха те всъщност? И защо? С каква цел?
Върховният крал си задаваше такива въпроси и Пратеникът трябваше да признае, че те бяха напълно основателни. Скерен беше този, когото Събранието на Ирканс натовари да извести на краля, че Лорн трябва да бъде изваден от Далрот и че трябва да му се предоставят всички средства да изпълни съдбата си, защото от това зависи бъдещето на Върховното кралство. Ерклант II притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да не приема с лекота известията на Пазителите. Все пак той си оставаше един горд крал, чиито решения тегнеха над съдбата на най-могъщия народ на Имелор и той не позволяваше на никого да му налага какви действия да предприема.
Нямаше значение какви истини му бяха разкрити тогава.
Нямаше значение Пророчеството за принцовете и колкото и смущаваща да бе — тайната за произхода на Лорн.
И въпрос не можеше да става Върховният крал да приеме думите и обещанията на Събранието на Ирканс за чиста монета. Той искаше гаранции и беше получил само една, но от този, който беше едновременно най-добрият и най-лошият от съюзниците му.
Серкарн — Драконът на разрушението.
— Тя беше красива — каза старият крал, който още веднъж се беше залутал из криволиците на мислите си. — Много красива. Кралица. Всъщност тя беше истинска кралица. Скандска кралица. Кралица воин.
Пратеникът със закъснение разбра, че Върховният крал говореше за майката на Лорн. Почти замечтан, Ерклант продължи:
— Мисля, че я обичах. По мой си начин, но я обичах. Както съм обичал и много други, вярно е — уточни той с мъничко съжаление.
— Но не знаех, не знаех, че Лорн е мой син. Дори никога не си го бях помислял, докато…
„Докато не дойдох да ти го кажа — помисли си Скерен. — Докато не узря в теб идеята, че невинният, който гниеше в Далрот, може би беше твой син. Копеле, разбира се. Но когото можеше да пощадиш, да спасиш преди три дълги години.“
— Но в това — каза старият крал, връщайки се внезапно към недоверието, което му вдъхваше Събранието на Ирканс, — в това вече съм сигурен. По този въпрос Пазителите не излъгаха. Не можеха да излъжат. Лорн е мой син. Моята кръв тече в неговите вени. Кръвта на моя род.
Дракът не отговори, а се замисли за равнодушието, с което Върховният крал беше изложил Лорн на Дракона на разрушението. Откакто беше подчинен чрез магия, той не можеше да навреди на потомък на своя победител — първия крал Ерклант. Така че Върховният крал беше решил да заведе Лорн при Серкарн и да види дали драконът ще го пощади. За него това беше начинът да се увери в произхода на Лорн. И очевидно идеята, че може би дава невинен човек на Дракона на разрушението, не го беше докоснала или само едва-едва и със сигурност не го беше възпряла. Дали щеше да изпитва угризения, ако — повярвал на лъжата на Пазителите — огънят на Серкарн беше погълнал Лорн? Пратеникът се съмняваше. И това не беше жестокост. Нито дори цинизъм. Единствено безразличие — безразличието на един умиращ крал, застрашен от полудяване, чиято единствена грижа беше да спаси кралството си с всички средства.