— Къде е той? — попита старият крал.
— Сир?
— Лорн. Къде е?
— С принц Алдеран на Плаващия дворец, който отвежда кралицата и нейната свита в Ангборн.
— И как така вие не сте вече там, в Ангборн?
— Може би ще отида, но вече нищо не може да се направи. Всичко е готово и бурите, които се задават, не могат да бъдат отблъснати.
Глава 10
Когато завърши пътуването му по Ейрдър, Плаващият дворец спря пред Самаранд, където целият Двор се премести със своето злато, пурпур и великолепие. В продължение на три дни градът отдаваше почести на кралицата и на принцовете на Върховното кралство. После денят от годишнината от Битката на сълзите наближи заедно с първите прохладни дни на есента. Тогава на десет великолепни кораба, украсени с кралските знамена, кралица Селиан и свитата ѝ потеглиха, за да посрещнат принц Лаедрас в Ангборн — града, обещан на Иргаард.
Корабите плаваха на север по спокойните води на малкото море на Свободните градове. Скоро пристигнаха в Ангборн, който — на своя остров — пазеше открития пролив към Морето на мъглите. От носа на кралската каравела, с Исарис в ръце, Лорн наблюдаваше града и неговата крепост, които се приближаваха. Беше в края на следобеда.
Ангборн винаги бе бил най-иргаардският от Градовете. Черната хидра винаги го беше обсипвала с внимание и го беше облагодетелствала, като дори го направи столица на присъединената провинция. След повторното завладяване, осъществено от Ерклант II, не всички връзки с Иргаард бяха прекъснати. Напротив, Ангборн се беше възползвал от новите свободи, дадени от Върховният крал, за да остане колкото се може по-близък до най-могъщото кралство на Севера. Независимо от изминалите години, политическият и търговският елит на Ангборн никога не беше преставал да се чувства иргаардски, така че той беше приел много добре намерението за отстъпване. Но народът очакваше да започне отново да търпи суровото и често жестоко иго на Орсакир — Черния дракон на смъртта и на нощта.
Що се отнася до Върховния крал…
Той беше освободил Градовете, завладени от армиите на Иргаард. Това беше едно от първите му славни завоевания и сега той виждаше, в края на своето царуване, как един от Свободните градове се връща при Черния дракон. За кралицата това беше победа, венец на нейната политика, тъй като отстъпването бележеше възстановяването на дипломатическите отношения между Върховното кралство и Иргаард. Но за краля това беше особено горчиво поражение.
— Ако поне Иргаард си беше върнал Ангборн с оръжие — беше казал на Лорн. — Но не… Това, което някога Върховното кралство завоюва и защитава с цената на кръвта, днес Върховното кралство ще го отстъпи с едно драсване на перото. Знаеш ли колко мъже умряха на стените на Саарсгард? Връщането на Ангборн на Иргаард е все едно да идем да се изпикаем на гробовете им. Това е оскърбление… Това е… това е срам. Срам за всички нас…
Тогава на Лорн му се стори, че беше разбрал намеренията на Върховният крал, колкото и нереалистични да му изглеждаха.
— Желаете ли да попреча на отстъпването на Ангборн, сир?
— Не. Не, разбира се, че не. Това би било лудост и освен това вече е твърде късно… Виждаш ли, кралицата мисли единствено за своя триумф, за славата да успее там, където ние се провалихме, като подпише мирен договор с Иргаард. Естеверис обаче вижда по-далеч. Той не вярва, че е възможен траен мир с Черния дракон, но знае, че едно сближаване между Върховното кралство и Иргаард ще му донесе това, от което скоро най-много ще се нуждае.
— Какво е то?
— Свободата да се посвети на вътрешните размирици в кралството. И парите, които жестоко му липсват в момента.