Наистина, хазната на Върховното кралство беше празна.
При все това никога не беше ставало въпрос — поне официално — Върховното кралство да продаде Ангборн. И все пак беше договорено, че Иргаард ще изплати свой стар дълг. След завладяването на провинцията на Свободните градове Върховното кралство беше наложило на победения тежки данъци. Иргаард беше платил само първата половина от уговорената сума и сега предлагаше да плати втората половина по повод на подписването на договора за Ангборн — като проява на добра воля. Богатство, което беше особено добре дошло. Никой не беше толкова глупав, но приличието беше спазено.
— Естеверис знае, че скоро ще има нужда от пари, Лорн. За да си осигури верни хора, но също така и за да вдигне армиите, необходими за запазването на Върховното кралство.
Мислите на Лорн бяха прекъснати от плющенето на едно платно и той погледна към крепостта, която се извисяваше над Ангборн. Масивна, мрачна и застрашителна, Саарсгард приличаше на Далрот. Впрочем тя беше построена по същото време и поради същите причини — по времето на Мрака.
— Страховито, нали? — каза Естеверис.
За разлика от Исарис, който беше вдигнал глава, Лорн не беше чул приближаването на министъра. С един бърз поглед Лорн се увери, че са сами или поне почти: съветниците и охраната на министъра, сред които и Стуриш, чакаха по-назад, достатъчно далеч, за да не могат да чуят нищо поради шума от въжетата, които скърцаха на вятъра и на носа, който пореше вълните.
— Тази архитектура сигурно ви навява доста лоши спомени — добави Естеверис.
— Наистина — каза Лорн.
— Но всичко това вече е зад вас…
— Наистина ли го мислите?
— Поне ви го пожелавам.
Лорн не отговори.
— Радвам се, че лекото ви различие с принц Алдеран е преодоляно — каза министърът след кратко мълчание.
Лорн остана невъзмутим.
— Какво леко различие?
— Знаете, след онова жалко бягство.
Разбира се, Естеверис намекваше за пререканието, което Лорн и Алан бяха имали в деня след бягството на Нае. Тогава двамата приятели се бяха разделили, без да се сдобрили напълно, но времето беше свършило останалото и всеки бе успял да си даде сметка през последните дни от пътуването по Ейрдър, че тримата с Енцио образуваха трио от съмишленици, по-сплотено от когато и да било. В интерес на истината не всичко вървеше толкова добре между Алан и Лорн, но те играеха комедия, която заблуждаваше всички и на която почти бяха повярвали. Лорн се питаше дали не отказваха да признаят, че годините бяха минали и че и двамата се бяха променили. Разбира се, оставаха си истински приятели. Но първоначалната невинност на приятелството им беше отстъпила място на носталгията по тази невинност. Вече знаеха, че приятелството им беше уязвимо от лошото настроение, както и от съмнението.
— Не зная за какво намеквате — каза Лорн.
Министърът се усмихна.
— Както желаете… Позволете ми все пак да се разтревожа за вашия приятел Вард. Изглежда никой не го е виждал, откакто беше задържан през онази прословута нощ. Може би принц Ирдел създава трудности за освобождаването му? В такъв случай за мен ще е удоволствие да…
— Няма да е необходимо. Благодаря.
Лорн сдържа усмивката си и погали Исарис по главата.
И за миг не се съмняваше, че Естеверис знае, че Алан беше задържал няколко дни Вард заключен и накрая го беше пуснал, когато Плаващият дворец беше пристигнал при Самаранд. Но пък министърът със сигурност не знаеше какво беше станало със стария ковач след това.
И с дъщеря му.
Лорн се беше възползвал от бъркотията, предизвикана от слизането на Двора в Самаранд, за да изведе Нае от Кораба на принцовете. Преоблечена като слуга, с малко богатство от няколко златни монети в джоба и препоръчително писмо, тя веднага беше поела към Ориал, където — тъй като Лорн беше убеден, че Черната кула се наблюдава — трябваше да потърси убежище при Сибелиус. Вард беше слязъл от кораба същия ден и също толкова дискретно.
— Мога да си представя — каза Естеверис, — че един баща ще иска да придружи дъщеря си на такъв дълъг и опасен път.
Лорн замълча, но се запита какво ли знае министърът.
Пътуването до столицата не беше чак толкова опасно. Дали министърът беше разбрал, че Нае се връща в Ориал, или искаше да намекне, че пътищата се наблюдават? Или се мъчеше просто да разтревожи Лорн с надеждата да прочете на лицето му началото на някаква истина?
Ако беше така, той доста се постара и се отказа.
— Пристигаме — каза той. — Не зная дали в следващите дни отново ще имаме възможност да разговаряме. Ще бъда много зает, а и вие сигурно. Каквото и да сте дошли да направите — добави той, като си тръгна с уверена крачка.