Лорн не го поздрави и вдигна поглед към стените и мрачните кули на Саарсгард, докато корабът приближаваше пристанището, посрещнат с почести.
— Искам да отидеш в Ангборн и да ме представляваш там — беше казал Върховният крал. — Искам да те видят. Това ми къса сърцето, но отстъпването на Ангборн трябва да стане. Върховното кралство се нуждае от този привиден мир с Иргаард. Има нужда и от данъка, който Иргаард ще му плати… Този договор трябва да бъде подписан. Първо ще трябва да убедиш Теожен в това, после трябва да се увериш на място, че никой няма да се опита да попречи. От това зависи бъдещето на Върховното кралство, Лорн. Този договор е унизителен и обида за честта. Но е единствената ни надежда, разбираш ли?
Тогава Лорн се беше замислил.
После се съгласи.
Глава 11
Кралица Селиан яздеше великолепна бяла кобила, пазена от бледото есенно слънце и от лекия дъждец под лазурно син балдахин, чиито позлатени подпори бяха носени от осем лакеи. Пред нея, командвани от капитан Стуриш, конниците от Лазурната гвардия водеха шествието с музиканти, барабани и херолди, носещи кралските флагове. Следваше официалният ескорт. Най-отпред други конници от ескорта, облечени в синьо и жълто, после принцовете, велможите и видните благородници на Върховното кралство, членовете на свещеническото съсловие, посланиците и чуждестранните делегации и всички те преминаваха еднакво тържествено.
Кортежът беше потеглил от пристанището, приветстван от огромна тълпа. После пое по пътя към крепостта на Ангборн по улици, украсени със знамена, където публиката ставаше все по-малобройна, но най-вече все по-малко въодушевена. Очевидно възгласите „браво“ и „ура“, които посрещнаха кралицата, не бяха нито искрени, нито спонтанни. Агентите на Естеверис се бяха постарали според силите си, но илюзията беше краткотрайна. Въпреки гирляндите и флагчетата, въпреки ръкоплясканията на неколцина, се виждаха само празни балкони, затворени капаци на прозорците, тук-там някой любопитен пред фасадите на къщите. До кортежа достигнаха дори няколко освирквания, дошли от вътрешността на къщите, имаше неколцина зяпачи, но те стояха сериозни и мълчаливи — това беше всичката проява на уважение към владетелката на Върховното кралство. Противно на градските власти и на буржоазията в Ангборн, които охотно приемаха смяната на властта, като се надяваха да извлекат от това големи облаги, народът не прощаваше на кралицата предаването на града на Иргаард. Хората се чувстваха изоставени, пожертвани и знаеха — понеже вече го бяха изпитали, — че ще страдат под игото на Черния дракон.
Бледа, с изпънат гръб, кралицата беснееше от яд, че не беше почетена, и се радваше при мисълта, че скоро ще се отърве от това неблагодарно население. Но оставаше безизразна и нищо не показваше. Или почти. С поглед, вперен право напред, тя яздеше невъзмутимо, но погледът ѝ блестеше с убийствен огън. Не стигаше това, ами трябваше да търпи и присъствието на представителя на Върховния крал…
Лорн яздеше недалеч от нея, до Алан, зад принц Ирдел и бароните. Беше облякъл ризницата на Ониксовата гвардия, конят му носеше великолепно покривало в черно и сиво, а в сребърно бяха избродирани вълчата глава, кръстосаните мечове и кралската корона. Целият в черно, той сякаш носеше траур, носен от краля чрез него — траур по победната слава на Върховното кралство.
Кортежът премина през града и по един укрепен път стигна до Саарсгард. Всъщност крепостта се извисяваше встрани от Ангборн. Опряна на недостъпни стръмни скали, тя имаше собствено пристанище и пазеше не толкова града, колкото пролива, като стените и оръдията ѝ бяха насочени към морето. Също като Далрот, Саарсгард имаше множество крепостни стени, защитавани от кули, бойници и подвижни мостове. Това беше една страховита крепост. Този, който я притежаваше, контролираше Ангборн. А който контролираше Ангборн, беше заплаха за Градовете, тъй като господстваше над морето.
Да се отстъпи Ангборн и неговата крепост на Черния дракон категорично беше лудост, казваше си Лорн. Лудост, желана от всички и дори от Върховния крал — макар и против волята му, което си беше вярно. Но въпреки обещанията си, независимо от договорите, Иргаард си оставаше отколешният враг на Върховното кралство. Да му се отстъпи Ангборн, означаваше да се вържат кучетата и да се повери пазенето на стадото на вълка, защото се преструва, че приема да го галят.