Съперничеството между Иргаард и Върховното кралство продължаваше от векове. Мотивите за него бяха политически, дипломатически, военни и търговски. Но най-вече то се дължеше на омразата, която Орсакир изпитваше към Ейрал — драконът покровител на Върховното кралство. Според Лорн Иргаард и Върховното кралство можеха да подписват каквито си щат договори. Мирът помежду им можеше да стане възможен едва в деня, когато Драконът на смъртта и на нощта престанеше да мрази Дракона на познанието и на светлината…
Лорн въздъхна.
Като се обади с мяукане, Исарис скочи в ръцете му.
Лорн се усмихна и докато го галеше по главата, попита:
— Хубава ли беше разходката?
Малкото коте замърка.
— Прав си — каза Лорн. — Време е да се прибираме.
Отстъпването на Ангборн щеше да бъде подписано на следващия ден.
Лорн се върна в главната кула.
С падането на нощта бяха затворени всички порти с изключение на главната, пазена от часовите от Лазурната гвардия. Лорн мина покрай тях, без да ги погледне, докато те отдаваха чест на представителя на Върховния крал.
В коридорите горяха газени лампи, навсякъде цареше дълбока тишина. Лорн тъкмо тръгваше по стълбата, когато Исарис скочи гъвкаво от ръцете му и тръгна спокойно с вирната опашка, с онзи вид, който имат котките, когато показват пътя.
Лорн се поколеба.
После последва котето.
Исарис влезе в голямата зала на главната кула и изчезна в сянката. Огромната зала щеше да посрещне на следния ден церемонията по отстъпването на Ангборн.
Лорн тръгна из залата, след като очите му лесно свикнаха с тъмнината. Осветени от няколко лампи, тапети с цветовете на Върховното кралство и на Иргаард украсяваха стените и пейките, разположени амфитеатрално. Галерия обикаляше цялото помещение на височината на първия етаж и стигаше до широк балкон, от който висяха десетки знамена — оттук херолди и барабанчици щяха да придружават церемонията. Въжета отделяха местата, където щеше да стои прислугата. Дълъг килим стигаше от вратата до подиума, на който кралицата, принцовете и Лорн — в качеството си на Пръв рицар — щяха да седят. Пети етаж беше предназначен за принца-дракон. Той щеше да седне до кралицата в края на церемонията, да присъства на триумфалния банкет, който щеше да се състои след това.
Лорн чу шум.
Отначало си помисли, че Исарис е бутнал нещо, но разбра, че в тъмното има някой и веднага ръката му хвана дръжката на меча.
— Без паника — каза Алан, като се показа. — Това съм само аз… само аз, рицарю.
Говореше завалено, а походката му беше несигурна. Разгърден, с натежали клепачи, той държеше наполовина пълна бутилка.
— Какво, и ти ли дойде да видиш? — попита той. — Да видиш всичко това? Преди великия триумф?
Направи широко и внезапно движение с ръка, което го извади от равновесие. Лорн понечи да го хване, но той сам се справи.
— Добре съм — каза той. — Добре съм… — като ругаеше, той падна и седна на една пейка, после отпи направо от бутилката. — Триумф… Какво говориш! Това е трагична грешка, на която ще присъстваме утре, Лорн. На трагична грешка… И единственият… единственият въпрос е следният: това ли е последната грешка в царуването на баща ми? Или първата в царуването на майка ми?
— Не можеш да останеш тук, Алан. Не и в това състояние.
Изведнъж смазан, принцът вдигна рамене и измърмори нещо. Понеже не го чуваше, Лорн се приближи и се наведе над него.
— Какво казваш?
— Аз… Мразя това, в което се е превърнало Върховното кралство, Лорн. Мразя го… Всички тия царедворци. Тия интриги, тия амбиции, тия лъжи. И тия ласкателства, Лорн. Тия ласкателства… Само ако знаеше колко съм уморен…
Алан повдигна очи — погледът му беше изпълнен с отчаяние и вина.
— Ти нищо не можеш да направиш — каза му Лорн. — Не е твоя вината за това, че…
— Зная, че Ирдел опита да направи каквото е по силите му — прекъсна го принцът, който говореше на себе си. — Но той беше сам… Сам срещу Естеверис. Сам срещу… срещу майка ми… Тя го мрази, знаеш ли?
— Да, зная.
— Защото не е неин син. Докато аз… Аз! Ще видиш! Ще видиш, че един ден тя ще иска аз да заема трона на нейно място…
Думите замряха в горчив присмех.
Лорн се почувства виновен. Никой на този свят не познаваше по-добре Алан от него. Повече от всеки друг, той знаеше, че зад чара, безгрижието и самоувереността на този понякога арогантен принц се криеха съмнения, провали, болки, за които мислеше, че е забравил или успокоил с кеша. Алан беше нестабилен и преживяваше непрестанно тези кризи на съмнение, които го убиваха, но ги криеше колкото от срам, толкова и от гордост. А и защото беше отгледан с представата, че един принц на Върховното кралство не може да бъде слаб.