Така че настъпи огромна тишина, когато, след като тромпетите и барабаните, известяващи неговото появяване, замлъкнаха, иргаардската делегация влезе в огромната, украсена със знамена зала.
Големите врати се отвориха и се появи един благородник.
Лаедрас беше висок и слаб, атлетичен, с широки рамене. Изглеждаше на около трийсет години или може би по-малко, но вече беше живял един век. Беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Ботушите и ръкавиците му бяха от фина кожа. От еполетите на нагръдника му се спускаше плащ. Косите му бяха дълги и рижи. Беше красив и представителен. Походката му беше уверена, горда и спокойна.
Всички бяха впечатлени.
Мнозина виждаха за пръв път принц-дракон. За повечето това беше и последен път. Защото принцовете-дракони рядко се появяваха извън Иргаард освен за да водят армии.
Лаедрас вървеше пред четирима драка с копия, чиито ризници бяха черни и блестящи като люспите им. Следваха дузина мъже, които носеха на прътове, промушени през халки, два огромни абаносови сандъка, украсени с дърворезба и инкрустирани с рубини. След тях вървяха свещениците в редици по трима, ръцете им бяха пъхнати в ръкавите, бяха облечени в раса в черно и червено, а главите им бяха покрити с малки, съвършено прилепнали обсидианови шапчици. Шествието завършваха четирима човешки копиеносци, въоръжени като първите, но възседнали гигантски гущери, покрити с покривала, чиито раздвоени езици шибаха въздуха.
Тръпка премина през присъстващите, докато иргаардският кортеж напредваше зад Лаедрас. Тръпка на страх и възбуда, подобна на тази, която изпитва уязвим, невъоръжен човек пред голямо, смъртоносно животно. Кралицата се изправи на трона си и осъзнавайки важността на момента, си придаде повече увереност, отколкото изпитваше. Принцовете също се изправиха.
Застанал назад, Лорн не прояви никакво вълнение, но различи безпогрешно това, което всички предугаждаха — присъствието на Тъмнината. То събуди у него стари отзвуци, едновременно близки и плашещи, а печатът на лявата му ръка го засърбя. Във вените на принца-дракон течеше кръвта на Черната хидра — неговата майка. Умен и жесток, той беше творение на Тъмнината и то от най-страшните.
Кралицата усети как я обзема някакво смътно вълнение, когато Лаедрас, след като я поздрави, се изправи и впери в нея хипнотичния поглед на своите очи на влечуго. Един мъж се отдели от групата на свещениците и пристъпи напред, расото му се влачеше по дебелия килим сред тишина, нарушавана единствено от свистящото дишане на бойните гущери. Той изчака, после преведе на обикновен имелорски речта, която принцът-дракон произнесе на висок иргаардски — език, който вече се говореше само в двореца на Черната хидра. Мелодичен и ясен, той произлизаше от драконския и звучеше като предназначен за заклинания.
Лорн не изслуша принца-дракон, нито пък отговора на кралицата. Изявленията и на двамата спокойно можеше и да не бъдат превеждани. Всеки, присъствал на приема на извънреден посланик, ги беше чувал. Още повече, че текстът на всяка реч беше написан и приет предварително. И запетайка не беше импровизирана. Всеки играеше ролята си. Всеки играеше според либрето, което беше изкусно изпипано и дълго обсъждано.
Лорн гледаше Лаедрас, без да го чува, повече любопитен, отколкото впечатлен. Той също за пръв път виждаше принц-дракон и се питаше до каква степен бе правдив човешкият вид, който той беше приел. Дали беше обикновената му форма, тази, която чувстваше най-естествена? Или предпочиташе драконовата форма, тази, която приемаше, когато извикваше мощта на Черната хидра? Тази мощ се излъчваше от него като вледеняваща аура. В какво се превръщаше тя, когато той я освободеше? Според Хрониките много мъже, при това смели, не бяха оцелели пред нея, покосени от страх.
Принцът-дракон направи движение, с което позволи на носачите да се приближат. Те поставиха двата сандъка пред кралицата и принцовете, махнаха прътите, с които ги бяха носили, и отстъпиха, без да кажат дума. Лаедрас даде друг знак и четирима свещеници се приближиха. Те започнаха да отключват тежките ключалки на сандъците, но изчакаха принцът-дракон — чрез гласа на своя преводач — да изрази задоволството на Иргаард от това, че изплаща „един стар дълг на честта“ в знак на добра воля и приятелство, без да каже и дума за бъдещите отношения между двете кралства.
Това беше начин да се каже, че Иргаард не се готвеше да плати цена за Ангборн. Това беше военен данък, който той изплащаше със закъснение, съгласно договор, подписан след отвоюването на Градовете, чиито клаузи никога не беше спазил докрай. Лицемерието беше пълно, но благоприличието беше спазено за Върховното кралство: то не продаваше своя град. А Иргаард не го купуваше.