Лорн размишляваше — разколебан и много по-смутен, отколкото искаше да изглежда. В паметта му се връщаха думите на дракона: „Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва.“ Не рискуваше ли тези думи да се окажат валидни за него, както за стария крал, ако се поддадеше на изкушението?
— Тъмнината ще престане да бъде болка, която те разяжда, и ще се превърне в сила — добави Драконът на разрушението. — Нужно ли е да ти казвам каква е мощта на Тъмнината? Представяш ли си частта от Тъмнината в теб, подчинена на волята ти?
За Лорн беше достатъчно да си представи, че Тъмнината вече не разяжда душата и тялото му. Но думите на дракона все пак постигнаха целта си, когато си спомни за прилива на енергия, който почувства в Бежофа, когато беше премазан в една задънена уличка. Лежеше победен и разнебитен, окървавен, когато нещо се пробуди в него и го накара да се изправи. Силите му се бяха върнали заедно с една яростна решителност, която го направи студен, проницателен и безмилостен. Тази решителност, тази възвърната физическа и морална сила, които му бяха спасили живота, дължеше на Тъмнината.
— Вече си вкусил от мощта ѝ, нали? — каза Серкарн.
Лорн потвърди, осъзнаващ, че нищо не може да скрие от дракона. Но въпреки това възрази:
— Никой не може да господства над Тъмнината. Дори и вие. Рано или късно тя ще ме разруши.
— Да, както морето разяжда скалата, която накрая неизбежно ще се сгромоляса.
— Тогава какъв е смисълът?
— Помисли за времето, което ти е определено оттук насетне. Помисли за това, което ти откраднаха. Искаш ли дълго и мъчително да чакаш смъртта? Искаш ли да посветиш годините, които ти остават, за да водиш обречена битка с Тъмнината? Искаш ли да останеш осъдения, затворника, който беше в Далрот?
— Не. Искам… искам да живея.
— В такъв случай стани мой съюзник.
— Ами Тъмнината? Как ще мога да я…?
— Това не зависи изцяло от теб. Но ако не греша, ще настъпи един определен момент. Ще го познаеш. Ще разбереш. Възможно е дори да го предусетиш… И когато дойде този момент, ще трябва да се върнеш при мен.
— А ако този момент никога не настъпи?
— Тогава Тъмнината бавно ще завърши своето дело и ще те убие.
Лорн беше помислил.
После, когато решението му бе взето, очите му срещнаха пламенния поглед на Серкарн.
— Така да бъде. Какво очаквате от мен?
— Те ще ти дадат власт — беше отвърнал Божественият дракон насред огромния мрак на вдълбаната планина. — Използвай я.
Глава 18
„Понеже кралят толкова държи да запази Саарсгард, нека поеме защитата му!“ Това бяха последните думи, които кралица Селиан изрече в гнева си, преди да отплава на своя кораб, изоставяйки Саарсгард на отмъщението на Иргаард. Дворът я последва — тревожен и забързан, — така че останаха само шепа мъже, които да защитават крепостта и честта на Върховното кралство. Но един принц също остана.
Следобедът свършваше.
От стените на Саарсгард Лорн наблюдаваше корабите на Върховното кралство, които изчезваха в далечината, плаващи във вече тъмни води. После погледът му се обърна към платната в черно и червено на иргаардския флот, хвърлил котва в опустялото пристанище.
— Според теб колко души са? — попита той.
Алан се смръщи.
— Десет кораба. Четирийсет души на кораб.
— Значи четиристотин.
— От които една трета моряци. Но и те умеят да се бият.
— Четиристотин… — повтори Лорн на себе си.
После, като се изправи, рече:
— Слънцето скоро ще залезе, Алан. Време е да тръгваш.
— И дума да не става.
— Това се отнася и за теб — добави Лорн, като се обърна към Енцио.
Облегнат на една огромна бомбарда, обърната към морето, Енцио драскаше нещо с графит в един тефтер.
— Лоша новина, приятели — каза той. — Според моите изчисления ние сме точно в обсега на иргаардските оръдия.
— Корабни оръдия — възрази Алан. — Ефикасни срещу някоя дървена черупка, но не и срещу каменни стени.
— Вярно. Но техните стрелци ще имат достатъчно време да нагласят оръдията си в тези спокойни води. И благодарение на запасите на пристанищния арсенал доста време ще имат и барут, и гюлета…
— Вие чувате ли ме? — попита Лорн, като повиши тон.
— Не — отговори му Енцио, като поправи една траектория. — Обсадното изкуство е наука, изискваща цялото внимание, което може да ѝ се отдели.