— Алан — настоя Лорн, — ти си принц на Върховното кралство. Твоят живот струва повече от тази крепост.
Не за пръв път Лорн се опитваше да убеди приятеля си да замине. Преди него Естеверис напразно се беше опитвал, докато дойде моментът за отплаването. Що се отнася до кралицата, тя не беше казала и дума, когато научи новината.
— Лорн е прав — каза Енцио, без да вдига очи от бележника си.
— Чуйте кой говори! — възпротиви се Алан.
— Аз съм само сармски благородник. В моите вени не тече кръвта на Върховните крале.
— А сега ми се прави и на скромен…
Най-големият син на херцога на Сарм и Валанс се усмихна леко.
— Лорн — каза Алан, — ти знаеш също като мен, че ние тук не просто защитаваме една крепост. И дори да ставаше въпрос само за това, нали това е волята на краля? На моя баща? Какъв син ще бъда, ако тръгна против волята на баща си?
„Само ако знаеше…“ помисли си Лорн.
— Ирдел не прояви чак такива скрупули — каза той.
— Не намесвай брат ми в това. Първо, той е принцът престолонаследник. Второ, сигурен съм, че прави всичко възможно да накара майка ми да промени решението си да изостави Саарсгард. Повярвай ми, ако флотът ни дойде на помощ, ще го дължим на Ирдел. И той ще го командва.
Лорн искаше да възрази, но принцът не му даде възможност.
— Моето място е тук, Лорн. Тук. На тези стени. Сигурен съм в това, както не съм бил сигурен в нещо от много време насам. Ще защитаваме Саарсгард и ще върнем принца-дракон в дома му.
Почти наивната увереност на Алан трогна Лорн.
— Освен това — добави Енцио — присъствието на Алан би могло да ни спаси живота. Защото ако не заради него, не виждам никаква причина, която би накарала кралицата да се върне, за да направи нещо друго, освен да събере труповете ни…
— Това е така — каза Алан.
— Добре, така да бъде — каза Лорн. — А ти, Енцио? Каква е твоята основателна причина да останеш?
Енцио се усмихна широко.
— Само това липсваше — един сармски принц да се откаже там, където един принц на Върховното кралство проявява упорство — каза той.
— А, ето че сега си принц! Какво стана със скромния благородник, който беше преди малко?
— Виж сега! Всички благородници от Сарм и Валанс са в една или друга степен принцове.
— Мислех си, че е обратното — пошегува се Алан.
— Много смешно. Припомни ми да те убия в дуел като свърши обсадата.
Тогава Алан и Енцио забелязаха мълчанието на Лорн, който отново наблюдаваше пристанището.
Усмивките им изчезнаха.
— Енцио, колко време смяташ, че ще можем да удържим тази порта?
От пристанището към крепостта вървеше път, покрит с плочи, който преминаваше между две укрепени врати. Тази, която Лорн сочеше, беше първата — вратата на пристанището.
— Не дълго — каза Енцио, който отново беше станал сериозен. — Тези, които ще я защитават, ще са под обстрела на оръдията.
— По този повод… — каза Лорн, като гледаше огромната бомбарда, до която бяха застанали.
В бързането си да отстъпи мястото на Иргаард, Върховното кралство не беше изчакало подписването на договора и беше започнало да опразва Саарсгард. Така по-голямата част от неговия гарнизон вече се беше оттеглила заедно с оръдията на крепостта, с изключение на дузина стари бомбарди, които бяха прекалено тежки и масивни, за да бъдат пренесени.
Но пък можеха да бъдат обърнати.
— Никога няма да успеем да удържим тези стени — каза Лорн. — Трябва бързо да се изтеглим в Твърдината. И ще е най-добре, ако врагът не успее да използва тези огнени муцуни срещу нас.
— Да ги натъпчем с мортири — предложи Енцио. — Това все още си остава най-бързият способ.
— А защо да не ги използваме срещу иргаардския флот? — попита Алан.
— Прекалено опасно е — каза Лорн. — Може би тези бомбарди вече не са в добро състояние. Могат да избухнат в лицата ни.
— Освен това — продължи принцът, като мислеше на глас, — ако си послужим с тях, може би няма да имаме време да ги направим безопасни…
— Точно.
В този момент дойде Лиам заедно с Каел Дорсиан — с вързани ръце между двама войници от гарнизона. Идваха от тъмниците, където Лиам беше отишъл да доведе затворника по заповед на Лорн. Дорсиан гордо понесе недотам приветливите погледи на Алан и Енцио.
— Отвържете го — каза Лорн.
Войниците освободиха Дорсиан от железата, които връзваха ръцете му.
— На какво дължа честта? — попита той.