— Виж.
Дорсиан се приближи до бойниците. Видя иргаардския флот в пристанището и платната на последните кораби на Върховното кралство, изчезващи в далечината. После се обърна към крепостта, която му се стори странно тиха.
— Какво става?
Лорн му обясни положението с няколко думи. Дорсиан го изслуша — отначало изненадан, после възхитен и… смутен.
— Значи ти току-що си започнал война между Върховното кралство и Иргаард…
— Само ако победим в тази битка. Ако я изгубим, Върховното кралство ще поднесе извиненията си, Иргаард ще ги приеме и в крайна сметка договорът ще бъде подписан. Но ако спечелим…
— И какви са шансовете ви?
— Никакви, така да се каже.
— Зная, че основната част от гарнизона вече напусна това място. Колко хора имаш, за да защитаваш тази крепост?
— Останали са трийсетина войници от гарнизона.
— Трийсет!
— Алан има двайсет войници от неговия ескорт. Енцио — десет.
— А твоята Ониксова гвардия? Колко мъже наброява?
— Четирима.
Дорсиан се изхили.
— С вас тримата, ако смятам правилно, това прави по-малко от седемдесет меча. А отсреща колко са? Петстотин?
— По-малко.
— И имат оръдия.
Лорн не отговори.
Като се обърна към морето, Дорсиан размишляваше, докато разтриваше разранените си китки.
— Аз какво правя тук? — попита той сериозно.
— Искаше да се биеш, за да попречиш Ангборн да бъде отстъпен на Черния дракон, нали?
Дорсиан се сдържа да не се разсмее, но на лицето му се изписа цинична усмивка.
— Ето значи какъв избор ни предлагаш — на мен и моите съмишленици. Да умрем, защитавайки стените, или да чакаме да бъдем екзекутирани в затвора… Сега по-добре разбирам защо вчера искаше да възвърнем силите си. Почти повярвах, че си ни донесъл храната от добро сърце…
— Лорн ти предлага възможност да се биеш и да умреш като благородник — каза Енцио. — Това е повече, отколкото заслужаваш.
Засегнат по болното място, Дорсиан искаше да отговори, но се въздържа.
— Освен това — уточни Лорн — само на теб предлагам тази сделка. Или ще се биеш заедно с нас, или се връщаш в килията.
— Не разбирам. А моите хора?
— Те са свободни да си тръгнат или да се бият. Не задължавам никого да защитава Саарсгард против волята си.
— Освен мен. Благодаря за тази чест.
— И искаме да ни дадеш честната си дума, че ще бъдеш лоялен, Каел — настоя Алан.
Енцио повдигна очи към небето с отчаян вид.
— Имате я — каза Дорсиан, след като помисли за миг. — Но не отговарям за моите хора.
— Аз ще говоря с тях — каза Лорн.
Събрани в един двор, всички вдигнаха поглед към Лорн, когато той се появи на една галерия над тях. Придружаваха го Алдеран — принц на Върховното кралство, и Еленцио дьо Лоранс, следвани от лейтенанта на ониксовите гвардейци и Каел Дорсиан, които останаха по-назад.
Свечеряваше се.
Голямата крепост беше тиха и вече потънала в мрак.
Лорн огледа за миг мъжете, които се бяха събрали да го чуят. Там бяха останалите от гарнизона на Саарсгард, тъмните, неподвижни силуети на ониксовите гвардейци, войниците от охраната на Алан и Енцио и затворниците, изкарани от тъмниците на крепостта. Това правеше няколко десетки мъже, чиито имена Лорн нямаше време да научи.
Като си пое дъх, той каза:
— Когато слънцето залезе, един принц-дракон ще настъпи насам. Ще настоява да отворим портите на Саарсгард и да изоставим Ангборн. Ще иска да сложим оръжие. Ще иска да се предадем и да му отстъпим това място…
Лорн замълча. От известно време каменният печат на лявата му ръка го сърбеше, но не беше казал на никого. Дискретно раздвижваше пръстите си — единственото му желание бе зараждащата се болка да спре.
— На това аз ще отговоря „не“! — продължи той, като удари по парапета с юмрук, облечен в черна кожена ръкавица. — Независимо от многобройните им войски. Независимо от техните дракове и гущери. Въпреки техните кораби и оръдия, обърнати срещу нас, които сме една шепа хора — ще им отговоря, че за да преминат тези врати, ще трябва да ги съборят и да надвият тези, които ги защитават. Ще бъдете ли заедно с мен? — попита той силно.
Посочи Алан с лявата си ръка и не можа да овладее една болезнена гримаса, докато повдигаше ръката си. Белегът от Тъмнината вече истински го болеше. Болката бързо беше обхванала цялата ръка и се качваше към рамото. За жалост, усещането му беше твърде познато. Бдящите кули бяха предпазвали Лорн в продължение на няколко седмици, но сега бяха далеч.