Алан се усмихна при тази толкова голяма увереност и почти убеден, се обърна към Енцио за свидетел:
— На това какво ще отговориш?
Лорн се приближи до принца, сложи ръце на раменете му и впи поглед в неговия.
— Знамето на твоя баща се вее над главите ни, Алан. Може да се види само тук и над Цитаделата. Всеки спечелен час…
— … е победа, да.
Вратата се отвори и на прага се появи Дорсиан, който попита:
— Как се чувства нашият героичен подпалвач?
— Както го виждаш — отвърна Лорн.
— Чудесно. Тогава трябва да дойдеш с мен.
Войниците, които не бяха на пост по стените, се бяха събрали в една просторна стражева зала, чиито масивни колони поддържаха заострени сводове. Тук те се възстановяваха, отпускаха се и се грижеха за оръжията си. Някои се молеха, а неколцина ранени си почиваха.
Точно в тази зала Дорсиан въведе Лорн, като пред вратата се дръпна, за да го пусне да мине пред него.
Лорн влезе.
И въпреки мъртвите и ранените, въпреки тези, които бяха паднали, и тези, които скоро щяха да паднат, той беше посрещнат с приветствени възгласи.
Глава 21
Обстрелът беше възобновен и продължи през цялата нощ.
Снарядите удряха стените на Саарсгард или минаваха над тях и падаха върху покривите, в дворовете или се разбиваха във фасадите на сградите — един от тях, който счупи един прозорец, премина през цял етаж, който за щастие беше безлюден. Причиняваха щети, но нямаше опасност да направят пробив. Затова пък опъваха нервите им. Оръдията трещяха. В промеждутъците тишината беше не по-малко страшна. Съществуваше постоянната заплаха някой снаряд да уцели човек или да отнесе нечия глава. Часовите трябваше да стоят на закрито. За да стигнат от едно място до друго, трябваше да избират защитени пътища.
Иргаардците обаче не се опитаха да направят нищо и когато оръдията изведнъж замлъкнаха, спокойствието се спусна над Саарсгард заедно със смрачаването.
— Лаедрас си ближе раните — каза Логан злокобно, като спокойно си играеше с остриетата си близначки.
Всички знаеха, че принцът-дракон не се беше отказал.
Когато нощта се спусна под черното небе, осветено от далечните бледи светлинки на почти невидимата Мъглявина, един дълъг и масивен силует, чиято опашка се извиваше зад него, се приближи до стените на Саарсгард. Бавен, но гъвкав, бойният гущер безшумно си проправи път сред големите скали, които на това място препречваха един стръмен склон. Той отваряше път за мъже, които също като него напредваха съвършено безшумно. Повечето бяха пехотинци, облечени в ризници от мека кожа и въоръжени с ножове и къси мечове. Моряци. Но преди всичко те бяха умели и страшни бойци.
Гущерът стигна до стената и почака, раздвоеният му език плющеше във въздуха. Беше ранен. Едното му око беше извадено, а по хълбоците му лъщяха рани. Дишаше трудно. Освен това от муцуната му течеше кръв — знак, че вътрешните му рани го обричаха и нямаше да му позволят да оцелее дълго след другите гущери, останали под руините на взривената порта.
Не беше годен за бой, но Лаедрас беше разбрал, че още можеше да послужи и дори да донесе победата. Тъй като обсадените не бяха толкова много, че да ги наблюдават, те разчитаха височината на техните стени да ги пази.
Грешка.
Мъжете, които вървяха с гущера, закачиха дълго въже за бронята му. После гигантското влечуго започна да се катери по стената. Мощните му нокти лесно намираха къде да се забият в камъните. С корем, опрян на стената, тялото му бързо се извиваше и в един миг той се изкачи до пустия караулен обход.
Понеже не можеше да заспи, Лорн излезе на крепостната стена. Тръгна по една вита стълба и стигна до бойниците над главната врата, откъдето се загледа към иргаардските кораби, на които горяха няколко огъня.
Дуайн беше на пост тук.
Като видя идването на капитана си, той се обърна към него, поздрави го с кимване на глава и продължи да наблюдава. Лорн застана вдясно от него, едната му ръка беше върху дръжката на меча, а палецът на другата беше пъхнат в халката на колана му.
За момент двамата мъже замълчаха.
— Вие не ме попитахте защо съм бил осъден на каторга — каза внезапно Дуайн, без да обръща поглед от далечината.
Лорн го погледна накриво.
— Да, наистина — каза той, след като размисли малко. — Важно ли е?
— Стана заради оня тип, когото убих.
Лорн посрещна новината без да трепне.
— Заслужаваше ли да умре?