— Не — каза рижият гигант.
Но се поправи:
— Във всеки случай не и за това, което ми причини.
Лорн кимна и се замисли.
— Ако беше осъден на каторга за убийство в Ансгорн, щеше да си осъден до живот.
— Не бях изпратен на каторга заради убийство. Но знам, че точно заради това убийство Драконът на съдбата пожела да бъда осъден на каторга.
Лорн си каза, че това обяснение беше добро, както и всяко друго.
— Пак ли Сивият дракон пожела да бъдеш нает в Ониксовата гвардия?
— Без никакво съмнение.
— И защо според теб?
Дуайн вдигна рамене.
— Не зная. Но не е необходимо да я разбираш, за да приемеш съдбата си.
Лорн замълча и след малко пак Дуайн наруши мълчанието.
— Добре се бихме днес.
— Да.
— Благодарение на вас.
Лорн погледна към хоризонта, който се отразяваше в морето.
— До утре, Дуайн — каза той, като се обърна.
— До утре, рицарю.
Лорн не видя стрелите от арбалетите, които долетяха.
С крайчеца на окото си видя само една блестяща линия, която прониза гърлото на Дуайн, след което той потрепери, когато други две стрели се забиха в гърба му. Кръвта, бликнала от раната, опръска Лорн, който за миг остана слисан. Дуайн падна с хълцане на колене, мъртъв още преди да политне тежко напред.
После всичко стана много бързо и рефлексите на Лорн надделяха.
Забеляза един арбалетчик, който го вкара в играта, извади сканда си и с едно движение разсече стрелата, която летеше към гърдите му. Искаше му се да се наведе над Дуайн, но иргаардците в кожени ризници вече се нахвърляха върху него. Отбягна един нож, разсече една китка, отсече една глава, бутна трети противник и като извъртя меча, го закова с един удар към земята.
— Тревога! — изкрещя той, преди да се спусне по витата стълба. — Тревога!
Врагът беше проникнал, но как? И от колко време? Колко бяха? Въпросите се блъскаха в главата му, но зает да се бие, на Лорн му беше трудно да размишлява. А и какво значение имаше? Трябваше да се действа, да се прецени положението и да се спаси това, което все още можеше да бъде спасено.
— Тревога! При голямата врата! На оръжие!
На стълбата Лорн попадна лице в лице с един иргаардец, който се качваше срещу него. С един ритник в гърдите го хвърли обратно надолу и го довърши с тъпата страна на острието, преди онзи да има време да се осъзнае.
— Тревога! — изкрещя още веднъж, когато стигна до една площадка.
Но часовият, който наблюдаваше околностите на това място през една бойница, лежеше в кръвта си в края на коридора. Лорн не можа да отиде да види дали все още диша: беше чул ужасяващ шум — шумът на веригите и на механизма на решетката.
Входът към крепостта се пазеше от две двойни врати, които затваряха и двата края на широк дълъг свод, врязан в главната стена. Външната врата беше подсилена с решетка…
… която повдигаха.
— Към решетката! Към решетката!
Лорн можеше да си представи нападателите, струпани в подножието на стените, които само чакаха да влязат. Защото нямаше никакво съмнение, че хората, които — по един или друг начин — бяха успели да се вмъкнат в Саарсгард, имаха една-единствена цел: да отворят пътя за войските. Това все още можеше да бъде избегнато, надяваше се Лорн. Но ако решетката беше вдигната, враговете отвън вече нямаха нужда от помощ. Щяха да са им достатъчни няколко мини, за да взривят двойната врата, която единствена препречваше пътя им.
Най-накрая камбаната за тревога заби.
Като стигна до свода, Лорн трябваше да се хвърли на една страна, за да отбегне две стрели от арбалет. После се втурна в атака с размахан меч.
Иргаардците се мъчеха със скрипеца на решетката, която вече бяха повдигнали наполовина. Неколцина бяха успели да открехнат двойната вътрешна врата. Другите чакаха в готовност и се изправиха срещу Лорн. Те бяха около двайсетина, но той не се уплаши. На всяка цена трябваше да им попречи да вдигнат решетката. Във всеки случай трябваше да им пречи достатъчно дълго, докато хората му успееха да дойдат.
Макар и сам.
Макар и един срещу двайсет.
Лорн нападна, отби няколко удара, отвърна на други, разполови едно лице на светлината на факлите, които хвърляха измъчени сенки, очертаващи се по заобления свод. Удар от къс меч го одраска. Втори го уцели, но ризницата му от кожа и метални халки го спаси. Удряйки ожесточено, той разсече едно рамо и проби нечия гръд. Тежкия меч нанасяше сериозни поражения. Насред блъсканицата той го държеше с две ръце и изведнъж в него закипя легендарната ярост на скандските бойци, която кипеше в кръвта му. Паднаха още трима войници, преди токовете му да опрат в един труп. За малко и той щеше да падне, залитна, избягна удар по ръката. Направи лъжливо движение и уби един иргаардец, а друг рани.