Това обаче щеше да задържи бойците на принца-дракон само толкова, колкото обсадените да се изтеглят и да се приготвят да защитават Твърдината. Като прогони трупа на Дуайн от мислите си, Лорн бързо даде необходимите заповеди. Натовари Дорсиан да води отстъплението, а своите ониксови гвардейци — да завършват колоната. И като задържа Алан и Енцио, които вървяха заедно с другите, каза на принца:
— Не, Алан. Ти не.
— Какво?
— Нямаме избор. Трябва да се оттеглим в Твърдината. И когато това стане, ще бъдем хванати в капан. Ще се съпротивляваме, но без надежда.
— Нищо не знаеш.
— Напротив, зная. И ти също.
— Лорн е прав — каза Енцио, докато гледаше към вратата.
Тя нямаше да удържи дълго. Освен това иргаардците скоро щяха да овладеят стените по стълбите, водещи към свода.
— Трябва да тръгнеш, докато още има време — добави Лорн. — Лаедрас все още не е господар на крепостта. Възползвай се. Избягай.
— Не. И дума да не става, че ще…
Лорн бързо сграбчи Алан за яката и го опря на стената.
— Овладей се, Алан!
— Пусни ме, Лорн!
— Започни да ме слушаш. Сбърках, нали така? Мислех, че ще можем да удържим стените няколко дни, но сбърках. Сега вече всичко е изгубено. Тези, които ще се затворят в Твърдината, ще бъдат или убити, или взети в плен.
— Казах ти да ме пуснеш… — каза Алан заплашително.
Но Лорн не го слушаше.
— Ти си принц на Върховното кралство, Алан. Ако само ние умрем утре, всички ще си спомнят за нас, за нашата битка и смъртта ни няма да е напразна. Но ако ти останеш, ако те заловят или убият, поражението ще е пълно. Това… това ще е катастрофа. Син на Върховния крал — пленник при Черния дракон? Можеш ли дори да си го представиш?
Алан грубо го отблъсна.
В същия миг откъм вратата се отекнаха глухи шумове.
— Послушай Лорн — намеси се Енцио. — Ранен си. Ти се би и се съпротивлява колкото можа. Сега трябва да мислиш за Върховното кралство.
Принцът се колебаеше.
— Това е твой дълг, Алан — каза Лорн. — Освен това може би ще имаш време да събереш войска и да се върнеш с подкрепление. Все още можеш да ни спасиш. Ти единствен.
Победен, примирен, Алан прие.
— Д… добре. Но ще се върна. С войска.
Лорн се усмихна.
— Надявам се.
Прегърнаха се.
С периферното си зрение Лорн видя силуети, които се промъкваха високо на стените.
— Тръгвай. Сега.
— Дръжте се. Обещавам ти, че…
— Зная.
Лорн се обърна към Енцио.
— Ти тръгваш с него. Внимавай нещо да не му се случи.
Сармският благородник се съгласи. Те също се прегърнаха и през това време той прошепна на ухото на Лорн:
— Знаеш, че няма да се върнем навреме, нали?
Лорн не отговори, но погледът му казваше, че знае.
— Рицарю! — извика Логан.
Въпреки заповедите на Лорн, той го чакаше.
— Трябва да вървим!
Лорн се съгласи.
След един последен поздрав тримата приятели се разделиха и бързо се отдалечиха.
Алан и Енцио се измъкнаха през стените. Случайността ги отведе до мястото, където иргаардците се бяха изкачили на стената. Намериха трупа на гигантския гущер, който изведнъж се беше строполил тук, умрял от изтощение. Използваха въжетата, които нападателите бяха оставили, и скоро се отдалечиха в тъмнината, встрани от пътя, по който войниците на принца-дракон се движеха в боен ред. Стигнаха на пристанището и знаеха, че вече са в безопасност, когато Алан се обърна към Саарсгард с измъчен поглед. Енцио разбра за какво мисли и му каза съчувствено:
— Вече нищо не можем да направим за тях, Алан. Ела.
Глава 22
Лорн и Логан застигнаха неколцина, които вървяха бавно, и им помогнаха да стигнат до старата кула, която пазеше единствения мост, свързващ Твърдината с останалата част от крепостта. Тя представляваше масивна постройка, широка, с дебели стени, прорязани от бойници. Проходът ѝ беше единственият начин да се стигне до сърцето на Саарсгард, преминавайки по дълга и тясна каменна арка, обкрачваща дълбока пропаст. Последната възможност на обсадените беше да се оттеглят в Твърдината. Но и в тази стражева кула можеше да се води битка и шепа мъже бяха достатъчни, за да я удържат.
Лорн намери Дорсиан, който вече организираше защитата.
— Колко хора ни остават? — попита той.