— Трийсетина души.
— Избери петнайсетте най-смели. Те ще останат да бранят кулата заедно с мен. Искам ти да се изтеглиш с другите в главната кула на Твърдината и да прибереш на сигурно място най-тежко ранените, тези, които повече не могат да се бият: може би ще бъдат пощадени. Аз се качвам на бойниците да видя как напредват иргаардците.
Дорсиан задържа Лорн за ръката.
— Чакай.
— Какво?
Дорсиан отведе Лорн малко настрана в голямата зала, където неколцина мъже — мрачни и съсредоточени — се приготвяха за бой, докато превързваха раните си и очакваха заповеди.
— Дали съпротивата все още има някакво значение? — попита Дорсиан тихо.
— Искаш да се предадеш ли?
— Още колко време ще издържим? Няколко часа? Ако поне можехме да се изтеглим и да взривим моста…
— Няма повече барут — каза Лорн. — А и ние сами ще се хванем в капана. Лаедрас лесно ще завладее Саарсгард и дори няма да му се наложи да разруши Свещеното убежище. Достатъчно ще е да ни остави да пукнем от глад.
— Зная — каза Дорсиан. — Трябва да се бием. Само да имаше смисъл.
— Все още има.
— Наистина ли? Къде е Алан?
Лорн знаеше, че отговорът вече беше известен на Дорсиан.
— Наредих му да избяга — призна той все пак.
— Така трябваше. Но това означава, че играта е загубена, нали?
Лорн не отговори.
— Не говоря за себе си — добави Дорсиан. — Говоря за тях. Тези мъже показаха голяма смелост. Последваха те, знаейки, че тази битка не може да бъде спечелена. Заслужават да не умрат напразно. Да не бъдат жертвани. И каква е разликата дали Саарсгард ще падне сега, или след час? Всички ще знаят какво си извършил в името на Върховния крал, Лорн. Това не е ли достатъчно?
— Защо си мислиш, че правя това заради славата?
— Тогава за какво? За кого? За тях?
Лорн се обърна към залата.
— Войници! — извика той. — Войници!
Мъжете замълчаха. Някои се изправиха. Всички чакаха.
— Това, което направихме тук, ще бъде записано в Хрониките — каза Лорн гръмко. — Ще бъде записано, че сме се били, че сме страдали и сме се съпротивлявали заради един идеал — идеала за Върховното кралство. И за една кауза — каузата на Върховния крал, чието знаме се вее над тази крепост. Сега ни се налага да направим избор — направи пауза. — Можем да се предадем и поколенията ще си спомнят, че сме се били храбро. Или можем да продължим да се бием и тогава ще си спомнят, че сме победили — ново мълчание. — Свободни сте да идете да молите за пощада принца-дракон — изведнъж повиши глас. — Но ви казвам, че аз няма да отстъпя! Няма да се откажа! Никога няма да предам меча си! — извади сканда си. — Е, питам ви, войници. Ще бъдете ли с мен? Ще бъдете ли до мен, когато Иргаард нападне? Ще бъдете ли до мен, когато се пролее моята кръв? Ще се биете ли, за да може слънцето да изгрее още веднъж, та макар и само още веднъж над Саарсгард и над цветовете на Върховния крал? — размаха меча си, изцапан с кръв. — За Върховния крал! — извика той.
— За Върховния крал — отговориха в хор екзалтираните войници.
Лорн се обърна към Дорсиан.
— Току-що осъди тези мъже на смърт — каза Дорсиан.
Лорн не трепна.
— Петнайсетте най-храбри — напомни му той, преди да тръгне към стълбата, като Логан вървеше след него.
Лиам и Йерас бяха високо на кулата.
— Какво става? — попита Лорн.
Вместо отговор Йерас посочи с брадичка към факлите на колоната, която влизаше в Саарсгард и напредваше към тях под бавния, равномерен ритъм на барабаните. Начело яздеше конник с яркочервен плащ. Това можеше да е само принцът-дракон.
— Мислите ли, че ще нападнат тази нощ? — попита Лиам.
— Да, мисля, че Лаедрас ще иска да нанесе последния удар тази нощ.
Тогава Лорн забеляза колко блед беше неговият лейтенант и си спомни, че видя как Логан и Йерас му помагаха да напусне свода сред дима и праха след взривяването на голямата врата. Лявата ръка на Лиам беше превързана с кърпа през врата му и беше увита до лакътя в окървавен парцал.
— Покажи — каза Лорн.
Ветеранът поклати глава отрицателно.
— Добре съм — каза той.
Но той очевидно страдаше и болките бяха силни. Очите му горяха, по челото му беше избила пот.
— Тежко ли е? — попита Лорн. — Не ме лъжи!
Лиам се поколеба, после със съжаление потвърди.
— Искам да слезеш и да превържеш това с нещо чисто — каза Лорн с тон, който не търпеше възражения. — После отиваш да помагаш на Дорсиан в главната кула.