— Ама рицарю…
— Това е заповед, Лиам. Ние тук ще издържим колкото издържим, но накрая ще се изтеглим към главната кула и ще имаме нужда от помощ. Искам да мога да разчитам на теб в този момент. Ясно ли е?
Лиам се примири.
— На вашите заповеди, рицарю.
Тръгна в момента, когато дойдоха петнайсетина души.
— Дорсиан ли ви праща? — извика Лорн.
Те потвърдиха.
— Всички ли сте доброволци?
— Да, рицарю — отговори един от тях.
— Добре. Вие петимата оставате с мен тук. Другите отивате на бойниците. Йерас, ти ще ги разпределиш и ще се увериш, че имат достатъчно муниции. Събери всички стрели, които можеш да намериш.
— Слушам.
Йерас тръгна с мъжете, за които отговаряше.
— Логан — каза Лорн, като се обърна към наемника с остриетата близначки, — ти ще се биеш тук, до мен.
Достигнаха до стражевата кула по една рампа, която се издигаше между две стени. Иначе тя беше недостъпна — надвесена над празнотата, като мостът, минаващ над пропастта, се опираше на нея във високата ѝ част.
Барабаните не бяха престанали да бият.
Опрян на парапета, Лорн гледаше иргаардските войски, които чакаха единствено заповед, за да се втурнат в нападение. Търпеливи и дисциплинирани, неподвижни, те запазваха съвършено мълчание на светлините на факлите. Броят им щеше да им послужи, доколкото Лаедрас можеше да изпраща нападение след нападение, но рампата щеше да ги накара да свият редиците си. Иргаардците можеха да се качват само по десет-дванадесет в редица в подножието на кулата и Лорн възнамеряваше да се възползва от това предимство.
Погледът му се понесе надалеч към крепостните стени и той се запита дали Алан и Енцио бяха успели да се измъкнат. Надяваше се…
И пак тези барабани. Бавни и равномерни като биенето на сърцето на заспал великан.
Колко ли беше часът?
Лорн повдигна очи към Голямата мъглявина, която му се стори твърде бледа и далечна. След няколко часа щеше да се съмне, но Лорн не знаеше дали щеше да види изгрева на слънцето и — странно — това му беше по-скоро безразлично.
В кулата всичко беше готово.
Мъжете бяха на своите постове и чакаха сред тишината, отмервана от барабаните. Лоша тишина, потънала в миризмата на пот, която избива от страх. Тишината преди стоманата, виковете и кръвта.
Лорн се замисли за събитията, които го бяха довели тук, в този час. Някои беше изтърпял, други беше предизвикал, тласкан понякога от инстинкт за разрушение, понякога от желание за справедливост, понякога от страст за отмъщение. И понякога този инстинкт, това желание и тази страст бяха едно и също чувство, което го движеше. Лорн се питаше дали наистина се стремеше към мир, както се предполага, че правят всички, които са страдали. В началото беше повярвал, но се съмняваше. Дали защото се беше променил толкова много? Само няколко месеца бяха изминали, откакто беше освободен от Далрот. Това стана през пролетта, а сега вече беше есен. Но сякаш цяла вечност беше изминала между тези два сезона. Вечност, която беше началото на нов живот.
Защото неговото освобождение беше ново раждане.
Като го извлече от дълбините си, пропити от Тъмнината, Далрот го беше родила отново.
Лорн вдигна увитата си с кожа ръка и я загледа много внимателно, сякаш я виждаше за пръв път, сякаш го интригуваше по някакъв нов начин. След това бавно свали кожената превръзка, която скриваше белега на Тъмнината.
Повече нямаше да я носи.
Изведнъж барабаните замлъкнаха и след тях настъпи дълбока празнота, която обзе нощта.
В кулата всеки сдържаше дъха си.
Лорн размени тежък поглед с Логан, който беше застанал вляво от него. После се обърна към младия войник, който се намираше от дясната му страна и с пресъхнали устни стискаше арбалета в потните си ръце.
— Как се казваш, войнико?
— Глен, рицарю. Еско Глен.
— Защо си тук? Защо не тръгна с другите, когато това все още беше възможно?
Младият мъж помисли какво да отговори. Можеше да се чуе биенето на сърцето му и неговият отговор беше по-скоро учудващ.
— Баща ми. Той… той щеше да е горд с мен, струва ми се. Той би останал.
— Благодаря — каза Лорн. — Пожелавам ти късмет, Еско Глен.
Затръбиха рогове.
Внезапно барабаните забиха с лудешки ритъм и с един общ боен вик, от който на човек можеше да му се свият вътрешностите, иргаардците нападнаха.
Глава 23
Отблъснаха първата атака.
Без дори да успеят да изправят една стълба, иргаардците се оттеглиха, като оставиха десетина трупа и отнесоха още толкова ранени. Защитниците нададоха победни възгласи „ура“ и Лорн ги остави да викат, понеже знаеше, че тази атака беше предназначена единствено да изпита съпротивата им. Но поне те не бяха понесли нито една загуба — нещо, в което той се увери, като извика на стълбата: