Лорн разбра, че трябва да напуснат това място, ако не искаха да се окажат хванати в капан веднага щом вратата падне. Освен това от петнайсетте мъже, които бяха защитавали кулата с него, седем бяха мъртви, а трима не бяха в състояние да се бият.
Погледът му падна върху трупа на младия Глен.
— Изтегляме се — каза той в същото време, когато кулата за пореден път беше разтърсена от залп огнени снаряди.
— Рицарю! — извика Йерас, докато с Логан начело мъжете тръгваха по стълбата, като помагаха на ранените. — Елате да видите.
Лорн предпазливо се приближи до разрушения парапет.
Забеляза, че хоризонтът побелява, после видя това, което Йерас му показваше.
Лаедрас напредваше към кулата начело на нови войски с пресни сили, които маршируваха под ритъма на барабаните в съвършено правилни редици, а над тях се вееха червено-черните им знамена.
— Бързо — каза Лорн.
Побързаха да слязат.
От страната на моста кулата се затваряше с решетка. Тя беше наполовина спусната, поддържана от една яка талпа, която Лорн и неговите хора бяха сложили тук веднага след като бяха развалили механизма, който я задържаше и позволяваше да бъде вдигната.
Лорн се увери, че не бяха оставили никого в кулата. После с помощта на Логан и Йерас измъкна талпата и решетката падна на мястото си, а Исарис мина под нея с един скок, за да изчезне — с корем, прилепен към земята — към Твърдината.
В същия миг вратата се отвори, пробита от тарана.
Те тичаха по моста, когато Лорн чу силно скърцане на изкривен метал, от който кръвта му се смрази. Остави другите да се отдалечат, обърна се и видя, че решетката се извиваше и разтваряше, сякаш огромни нокти се бяха впили в нея по средата и я разпъваха.
Войниците продължаваха да тичат към Твърдината, чиято врата ги очакваше широко отворена, но Йерас и Логан също спряха и се върнаха назад — предпазливи и тревожни.
— Какво става? — попита Йерас.
— Лаедрас се е уморил от несполуките, които му причинихме — отговори Лорн.
— По някакъв начин тази идея ме успокоява — отбеляза Логан.
— Призовал е силите си от Тъмнината.
— Тези, които има от Черната хидра — помисли си на глас Йерас.
— От майка му, да…
— Тогава да побързаме — каза Логан. — Все ще сме на по-сигурно място зад стените на Твърдината.
Войниците и ранените влизаха в Твърдината, докато от бойниците Лиам и Дорсиан наблюдаваха, без да разбират.
— Тези стени няма да го спрат — каза Лорн. — Не и докато разполага със силите си от Тъмнината. За щастие, те бързо ще се изчерпат.
Беше съвършено спокоен.
— Рицарю? — разтревожи се Йерас.
Лорн гледаше принца-дракон, който минаваше през изтърбушената решетка. Лаедрас беше с ризница, но главата му беше гола и рижите му коси се спускаха по плаща и нараменниците му. Вървеше сам с изваден меч, обгърнат от мъгла, която се движеше, сякаш имаше собствен живот и изглеждаше като дракон, създаден от мрак и тъмнина.
„Ето значи каква форма приема за теб Тъмнината“, помисли Лорн, без да помръдне.
— Рицарю! — настойчиво извика Йерас.
От Твърдината се разнесоха звуци на рог. Сякаш отчаяно приканваха Лорн да се оттегли.
Напразно.
Лорн наведе очи към белязаната си ръка.
Топлина обзе юмрука му, после ръката, като тръгна от каменния печат, вграден в плътта му. Пареща, позната топлина, но този път добронамерена.
Тъмнината викаше Тъмнината.
— Тръгвайте — каза Лорн. — Отивайте при другите в Твърдината.
— Не можете да победите принц-дракон, рицарю — каза Логан.
— Мога да го забавя. Ако влезе в Твърдината под тази си форма, ще унищожи всички. И повярвайте ми, по-добре е да бъдеш убит от иргаардска стомана, отколкото от Тъмнината…
Йерас искаше да възрази, но без да откъсва очи от принца-дракон, който вървеше към него, Лорн добави:
— Сега тръгвайте. Това е заповед. Без да се обръщате. Кажете на Дорсиан, че му поверявам командването. За мен беше чест да се бия заедно с вас.
Йерас се поколеба, но Логан го хвана за ръката, направи му знак да престане да настоява и го повлече.
Те тръгнаха, като оставиха Лорн сам насред каменния мост — там, където той беше най-висок и се извисяваше над пропаст, която сякаш нямаше дъно, а отдолу се носеше зловещо бучене.
Слънцето изгряваше.
Лорн извади тъмните очила и си ги сложи, едното стъкло беше спукано.
Раненото му рамо не го болеше. Беше спокоен и почти уверен.
Всъщност му беше напълно безразлично какво ще стане с него. Нали имаше съдба?