Огорчен, убит духом, Ерклант II се развличаше с капките, които падаха по външната страна на прозореца. После погледът му проследи вадичките, които образуваха локва отвътре, и сякаш мислите му избягаха.
Но се съвзе.
Костеливите му ръце се вкопчиха в облегалките на трона и дърпайки с ръце, бутайки с крака, Върховният крал бавно стана. Това беше победа. Беше слаб и от гордост никога не беше престанал да се облича като монарх воин. Кожата и стоманените халки бяха много тежки.
Въздъхна дълбоко и направи една крачка.
Втора.
Трета, която го доведе до прозореца.
Сега можеше да наблюдава Цитаделата под белия дъжд, окъпаните покриви, високите зидове на крепостната стена и стражевите пътища, огньовете в наблюдателните кули и мрачните силуети на планините.
Натам се простираше неговото кралство.
Върховното кралство.
Ерклант II въздъхна.
Някога и други се бяха затваряли в тази усамотена крепост. Било е през Последната война на мрака. Начело с този, който щеше да стане първия Върховен крал, няколко хиляди войници бяха водили тук битка, която смятаха за последна — за тях не ставаше дума да победят армиите на Драконите на сянката и забравата, а само да им устоят докрай и да паднат с оръжие в ръка. Също като тях, и старият крал беше тук, за да умре. Цитаделата щеше да бъде негов гроб, далеч от погледите и мълвите.
Но плановете му бяха провалени. Членовете на Събранието на Ирканс говориха с него. Или по-точно, бяха пратили при него един от своите пратеници, както правеха винаги. Върховният крал го беше приел. Беше го изслушал и си беше възвърнал надеждата. Може би все още можеше да спаси кралството си и да завърши царуването си в някакво подобие на слава. Ако Събранието не лъжеше, такава беше волята на Дракона на съдбата и липсваше само един мъж, за да бъде изпълнена тя.
Един опозорен, осъден мъж.
Мъж, осъден на адски мъки.
И когото трябва да призове отново.
Дъждът залепваше воала му върху костеливото му лице, Върховният крал повдигна очи и погледът му се изгуби по-далеч, отколкото можеше да види, до един кораб, който изглеждаше толкова малък сред бушуващото море.
Глава 2
Далрот беше опасана от високи стени и от далечно море. Някои казваха, че е далеч от света. Беше издигната по времето на Мрака против армиите на Драконите на сянката и забравата. Беше устояла на търпеливата разруха на вековете, но Тъмнината в нея оставаше силна, способна да разруши и душите, и телата, и сънищата на прокълнатите.
Тази нощ се беше извила страховита буря.
Вилнееше над един остров, към който един самотен галеон цепеше водите на бушуващото море. Корабът трудно държеше прав курс. Клатеше се, потъваше, изплуваше, от време на време носът му оставаше изправен, преди да смаже под кила си гребените на разпенените вълни. Силният вятър запокитваше дъжда в платната му. Вихрушки го заливаха от единия до другия край. Мачтите и коритото му скърцаха, но той се носеше, обливан от далечната светлина на огромните огненочервени светкавици.
Заобиколен от високи стръмни скали, островът изглеждаше недостъпен. Но галеонът, на който се вееше флагът на Върховното кралство, акостира, след като намери убежище в една вдлъбнатина, пазена от разрушена кула, издигната на върха на риф от накъсани скали. Завързаха кораба за стар каменен кей, преди да спуснат стълбичката. Мястото беше пусто, пронизвано единствено от пристъпите на бурния вятър. Слязоха четирима войници и зачакаха в шпалир под бурята, заливаща шлемовете и нагръдниците им. Към тях се присъедини млад мъж. Носеше сабя и беше облечен в широко наметало, чиято качулка скриваше лицето му. Последван от своя ескорт, той забързано отиде до скалата и по една стълба, издълбана в нея, започна да се изкачва към крепостта, която се извисяваше на върха на острова.
Злокобните ѝ укрепления бяха като продължение на стръмните скали, в които се разбиваха вълните. Далрот се извисяваше — масивна и застрашителна в урагана на бушуващите ветрове и проливния дъжд, осветена, сякаш изникнала от нищото всеки път, когато светкавица разкъсваше с кървава светлина нощното небе.