Дарил беше от онези кльощави юноши, които винаги са гладни.
— Бога ми…
Лорн го покани с ръка да седне при него. Дарил не чака да го молят. Наведе се да прекрачи пейката и извади едно ножче от джоба си. С блеснали, пълни с признателност очи, апетитът му беше настървен и весел. Ядеше твърде много, за да може да говори, но между два залъка се усмихваше от все сърце. Лорн ядеше по-умерено, но не можеше да не се усмихва лекичко.
Когато най-накрая се насити, Дарил избърса ножчето в панталона си, изправи се и стана.
— Благодаря, месир. Но сега трябва да се прибирам.
И тъй като Лорн не го гледаше, докато довършваше сиренето си, добави:
— Магистър Сибелиус каза, че вие ще върнете документите?
— Така се разбрахме, да.
— Защото иначе мога да се върна да ги взема, ако искате…
Лорн погледна момчето слисано и развеселено.
— Лека нощ, Дарил.
— Лека нощ, месир.
Дарил си тръгна със съжаление, но се обърна точно преди да мине прага на кулата.
— Месир?
— Какво? — каза Лорн, докато се опитваше да си припомни, че търпението е добродетел, възхвалявана от философите.
— Ако бях на ваше място, нямаше да се доверя много-много на този гредоред.
Лорн погледна към гредореда над себе си.
— Защото според мен — продължи юношата, — ако не ви убие, като се срути под вас, то ще се събори на главата ви, преди да… Ако мога да си позволя да кажа, месир.
— Не ми изглежда да е в чак толкова лошо състояние…
— Носещата греда е увредена. А страничните греди, там, вдясно, само чакат да поддадат. Трябва да ги подсилите, но най-сигурно ще е да съборите всичко на земята.
Лорн се учуди:
— Значи разбираш от тези неща?
— Малко. Баща ми е дърводелец. Искаше да ме научи на своя занаят. Казват, че имам око за тази работа, ама… Благодарение на един братовчед ми намериха работата в Архивите. Скучно е, но предпочитам това пред дърводелството.
— И какво толкова не ти харесва в дърводелството?
— Забитите тресчици — отвърна момчето уверено.
Лорн погледна Дарил, после гредореда, после пак Дарил.
Усмихваше се.
Глава 5
Дните минаваха, Лорн продължаваше да разчиства кулата. Работеше сам, понякога от него течеше кървава пот, но не се отказваше. Знаеше, че го наблюдават и че слуховете за него се носят навсякъде. Впрочем той се стараеше да е така, без да си дава вид. Говореше малко, не даваше обяснения на никого и оставяше да се говори какво ли не, но пък охотно се показваше. Със задоволство забелязваше любопитните глави по прозорците на съседните къщи и оставяше широко отворена вратичката, която беше разбил с ритник, когато пристигна. Щеше да е идеално, ако можеше да спусне подвижния мост, за да позволи на сеирджиите да погледнат в двора, но механизмът му беше блокирал от ръжда и мръсотия. Независимо от това, новината, че Черната кула си беше намерила обитател и че този обитател се претрепваше от работа, за да я приведе в нормален вид, не закъсня да се разпространи извън квартала на червените павета. Лорн смяташе, че скоро целият град щеше да знае и нито за миг не се съмняваше, че вече беше достигнала до двореца.
Една вечер Лорн отиде в хана, където беше свикнал да поръчва храната си. Но вместо да плати и да си тръгне с кошницата, която го очакваше, той седна на една маса и си поръча халба бира. Настъпи дълбока тишина, всеки дебнеше с крайчеца на окото си загадъчния обитател на Черната кула. Но тъй като той си мълчеше и не правеше нищо друго, освен да отпива от бирата си, седнал в мрака, не след дълго се чуха няколко смутени прокашляния, разговорите продължиха и ханът си върна обичайното оживление.
Накрая го забравиха. Или почти.
След малко някакви мъже седнаха на съседна маса, без да забележат, че Лорн беше там. Бяха двама — единият беше висок, с брада, в когото със сигурност можеше да се познае бивш войник, а другият — работник с мазолести ръце и коса, побеляла от гипс. Едва бяха седнали, когато към тях се присъедини един млад мъж — лошо облечен и също толкова недохранен, който работеше като обществен просбописец. Поръчаха си пиене и много бързо разговорът стигна до Лорн. Обсъждаха най-вече пръстена му с герб — предмет на всевъзможни приказки.
— От оникс е — казваше просбописецът. — И има вълча глава над два кръстосани меча. А над тях корона. И всичко това от сребро.
— Откъде знаете всичко това? — попита работникът.
— Знам го от една жена, която дойде при мен тази сутрин, за да ѝ напиша една разписка за дълг. Тя е съпруга на един от стражите, на които рицарят е показал пръстена си в деня, когато пристигна.