Накрая старецът се появи. Зърна момчето и се усмихна мрачно.
— Трябваше да се случи.
Неб кимна.
— Съжалявам.
Петронус открехна платнището на шатрата.
— Навярно. Но не бива. Започвам да се чудя какво още си видял в сънищата си.
Неб не можеше да се насили да му каже.
— Нищо смислено — промълви накрая. — По-добре си починете, ваше светейшество.
Петронус кимна.
— Тогава лека нощ.
Старецът влезе в палатката и Неб тръгна да обикаля лагера.
Работниците хъркаха в шатрите, а малките андрофрансински нагреватели бълваха пара в студения въздух през дългите си медни комини. Нямаше други шумове. Снегът се сипеше и Неб не беше сигурен колко още ще издържат. След разкриването на Петронус и при твърдата му позиция вече нямаше да има каруци с припаси от Сетберт. Папата бе заявил, че ще получат достъп до андрофрансинските фондове, пазени от Ли Там. Ентролузианските стражи бяха заменени с блатни и горянски съгледвачи. Подозираше и че Скитащата армия на Рудолфо е тръгнала.
Мисълта за блатните събуди спомена за момичето. Не можеше да си я изкара от главата и непрекъснато мислеше за нея.
Още в началото бе привлечен от нея, но целувката бе затвърдила влечението. Зачуди се какво ли прави тя в момента и дали ще я види отново. Бе му обещала, но в последно време Неб не вярваше твърде много на външните впечатления. Този Рудолфо например. На пръв поглед изглеждаше конте, но отблизо личеше стоманата в погледа му. Беше благодарен, че Петронус го е определил за пазител и още повече, че бе оставил металния човек под опеката му.
Неб се отдалечи от лагера. Луната вече се бе издигнала нависоко, синя, изпъстрена със зелени точки. През някои нощи, когато тя се смъкнеше по-ниско, можеше да се различи кулата на лунния маг.
Разбира се, лунният маг беше далечен спомен от Първия свят. И всички книги с легендите за него вече бяха изпепелени. Веднъж брат Хебда му беше показал пергамент с ранен текст за царската лунна експедиция, от света преди времената на П'Андро Уим. Бяха го обсъдили по време на разходката, при една от визитите на баща му.
— Искам да стана като теб — каза му тогава Неб. Не биваше да докосва пергамента, но се наведе ниско, за да го разучи внимателно. — Искам да откривам изгубени документи от Стария свят.
По лицето на брат Хебда премина сянка.
— Някои неща е по-добре да не се намират — промърмори тихо той.
— Брат Хебда?
Мъжът вдигна поглед.
— Съжалявам, Неб. Днес съм малко разсеян. Мисля, че открихме нещо, което не бива да вижда отново бял свят.
Неб го изгледа с любопитство.
— Какво?
— Не знам — поклати глава брат Хебда. — А и да знаех, нямам право да ти кажа. Но изпитвам лошо предчувствие.
В крайна сметка баща му се бе оказал прав.
Неб чу тих познат глас.
— Небиос бен Хебда. — Долови аромата на мускус и неочаквано топлите устни докоснаха бузата му.
— Блатният крал е много доволен от теб.
Той подскочи сепнато от целувката. Нощем магиите бяха буквално непробиваеми.
— Уинтърс?
Но тя вече се отдалечаваше тичешком в нощта.
>> Влад Ли Там
Влад Ли Там се усмихна и вдиша пушека на кала от дългата си лула. Преповтаряше си събитията от деня и не можеше да бъде по-доволен. Когато ги остави, Рудолфо, Мейров и блатният крал обсъждаха стратегията за вечерната операция.
Сега от него се искаше само да изчака.
— Явно петдесетият ми син се е справил много добре с пръстена.
Секретарят кимна.
— Да, милорд.
— Имам чудесни, силни чеда. — Той затвори очи и остави на пушека да го понесе. Но се зачуди дали димът няма да го вдигне твърде нависоко и надалеч от предстоящите през нощта събития.
— Децата ви са легендарни, милорд. Имаме вест и от трийсет и седмия ви син. Той язди с Непоколебим Първи.
Влад Ли Там издиша пушека.
— Утре ще бъде изненадан.
— Имаме добър източник в гвардията — продължи секретарят. — Ще ни предава сведения за движението и стратегията им.
Влад Ли Там се замисли.
— Сивите гвардейци на Орив са твърде малко, за да сторят каквото и да е, освен да го охраняват. Ала ще е полезно да знаем разположението им. Но пък можем да научим нещо за срещата му със Сетберт.
Зачуди се колко щеше да се задържи Орив на слабата си позиция, след като Петронус се бе разкрил. Сред андрофрансините навярно имаше такива, които помнеха Петронус, но фактът, че бе инсценирал смъртта си преди трийсет години, щеше да отблъсне част от тях. Това определено беше нарушение на андрофрансинските закони. Никой папа не бе напускал поста си досега, още повече с подобни усилия.