Но връщането от смъртта изискваше не по-малки усилия. Петронус се бе съпротивлявал на всяка крачка. Предателството на Влад Ли Там беше уредено тихомълком. Бяха изковали нов пръстен от метала, който пазеше за подобни случаи с помощта на скиците, на които се бе натъкнал в библиотеката преди трийсетина години.
Не беше сигурен как се вписваха блатните и Сетберт, но долавяше някаква стратегия, успоредна на неговата. Понякога му се струваше, че дори засенчва собствените му интриги. Части от тази план изплуваха на повърхността от време на време.
Неговата роля беше сложна. Ала знаеше, че чуждата стратегия бе не по-малко сложна от уимски лабиринт. И бе наясно, че андрофрансините се бояха от нещо. Беше го доловил в мрачните им трезви изражения, когато обсъждаха нуждата от силен лидер, нов пазител на светлината, далеч от останалия свят.
Дръпна отново от лулата, заслушан как стритите плодове пращят, докато се разгарят от пламъка, поднесен от секретаря му.
— Утре се завръщаме в Изумрудения бряг — каза Влад.
Знаеше, че Желязната армада е блокирала пристанищата в Ентролузианската делта. Сега подкрепленията и припасите на Сетберт трябваше да пристигат по земя. Границите на войната не бяха ясно очертани, но вече виждаше формата и размера на предстоящото.
Ако Рудолфо се окажеше толкова силен, колкото Влад го бе създал, войната нямаше да трае дълго. Строежът на библиотеката щеше да започне. Орденът щеше да пропълзи в сенките и да умре от раните си. Дъщеря му щеше да отгледа дете, което да притежава силата на горянския крал и лукавството на клана Там. Светлината щеше да трепти, но нямаше да изгасне.
„Ала на каква цена?“
Влад Ли Там въздъхна и отново дръпна от лулата.
> 24.
>> Рудолфо
Рудолфо приклекна в края на гората и усети как магията се задейства. Използваше я за втори път през последните дни, но колкото и да не му харесваше, беше нужна и практична, ако възнамеряваше да придружи хората си на набега.
Грегорик сякаш прочете мислите му и се размърда. Чу се леко скърцане на борови иглички.
— Рудолфо, искам да размислиш — каза първият капитан, гласът му беше приглушен от магията. Не спомена титлата… нещо, което правеше само когато говореше като негов приятел, а не като подчинен.
Рудолфо погледна към мястото, където клечеше Грегорик.
— Откога се познаваме? — попита.
— Цял живот.
Кралят кимна.
— Значи си бил наясно какво ще сторя още докато обсъждахме стратегията за тази вечер.
Рудолфо усети длан на рамото си.
— Да. Така е. Но светът се промени и ти придоби по-голяма роля в него.
„Промяната е пътят на живота.“ Рудолфо си спомни тези думи на П'Андро Уим.
— Намекваш, че не трябва да рискувам заради библиотеката ли?
— Не само заради нея — отвърна Грегорик. — Остатъците от андрофрансинския орден са под закрилата на Деветте горски дома. Трябва да мислиш за жена си и за народа. — Той замълча и Рудолфо усети колебанието му. — Ако паднеш, за нас тази война ще приключи. Ако те загубим, малкото останала светлина ще изгасне.
Рудолфо разхлаби двете ками на колана си. Предпочиташе дългия, тесен меч, но магиите бяха по-пригодени за бой с ножове от близко разстояние.
— Няма да падна, Грегорик! — каза тихо той.
Рудолфо чу тътена от север и зачака. Армията на блатния крал се появи, бързо и ниско над равнината, окъпана от синкавата лунна светлина. Приличаше на черен океан, връхлитащ земята. Яздеха мълчаливо, включително и Ханрик, и се спуснаха върху предните постове на ентролузианците. Рудолфо стана и се протегна. Усещаше как магията в кръвта трепти под кожата му. Можеше да помирише потта на конете зад него, примесена с миризмата на пепел и сняг.
Ентролузианците очакваха атаката. Нарочно бяха пуснали мълвата пред един от разкритите шпиони и му дадоха време да я предаде на Лисиас.
Предният ентролузиански пост вдигна тревога и изпрати птици, още преди блатните да ги връхлетят.
Друг пост, по` на запад, също вдигна тревога и Рудолфо се усмихна. Това бяха рейнджърите на Мейров.
— Време е. — Извади ножовете и ги тикна под мишниците си, така че остриетата да сочат назад.