— Благодаря.
Жената се наведе и продължи тихо:
— Лейди Там, струва ми се, че сте по-загрижена за начина на зачеване на това дете, отколкото трябва. Лорд Рудолфо ще е възхитен и няма да задава въпроси. — Тя помълча малко и добави: — Смятам, че това е лична работа, между нас двете.
Джин Ли Там кимна.
— Благодаря — повтори тя.
Излезе от къщата и тръгна обратно към имението. Чудеше се каква майка ще бъде. Почти не познаваше своята и бе прекарала детството си с голяма тумба братя и сестри, докато баща й, чичовците и лелите я възпитаваха как да бъде Там. Идеята я объркваше. Двама родители, отглеждащи едно дете и оставащи с него до старините си. Това дете създава потомство на свой ред, тюрбанът се предава от баща на син в сянката на новата библиотека, в един различен свят.
Това беше най-ужасяващата задача, която си бе представяла.
Щом се прибра, напълни наново ваната, съблече се и застана пред огледалото, за да разгледа корема си.
След това Джин Ли Там се отпусна в топлата ароматна вода и се усмихна.
>> Неб
Неб чувстваше дълбока умора в костите си, след като работата бе свършена. Беше обиколил два пъти Уиндвир пред последната седмица, но въпреки зимните бури бяха успели да свършат по-рано от предвиденото. Чувството за изпълнен дълг го радваше, но в него се промъкваше и някаква тъга. През месеците се виждаше все по-често с блатното момиче, Уинтърс, и двамата си бяха създали обичай. Срещаха се поне два пъти седмично в северния край на лагера, когато той успееше да се измъкне незабелязано. Разхождаха се и в един момент ръцете им се бяха докоснали, така че вече го правеха хванати ръка за ръка. Не се бяха целунали повече, но Неб мислеше постоянно за това и се чудеше как да подхване темата.
Засмя се, докато вървеше на север през пустата равнина. През последните месеци командваше гробокопачите, поддържаше дисциплината и дори бе погребал някои от мъртъвците, когато войната ги връхлетя. Знаеше как да следи и да поръчва припаси за лагера и дори с изненада установи, че умее да предлага военни стратегии. Доста впечатляващо за момче на петнайсет години.
Всъщност шестнайсет. Рожденият му ден бе минал незабелязано през последните седмици.
Беше научил много и го доказваше, но все още не знаеше как да целуне момиче.
Приближи дърветата и се провикна, тя се показа, тичайки тромаво през калта.
— Небиос бен Хебда! — извика и се усмихна, останала без дъх. Уинтърс огледа полето и се обърна на юг към останките от лагера на работниците. Хората вече събираха шатрите и се готвеха да се разотидат. Малка част от тях щяха да тръгнат на север с Неб, за да помогнат при строежа на новата библиотека. Другите се отправяха към старите си домове или се впускаха в търсене на нови. — Наистина свърши.
Неб кимна.
— Да. Петронус и Рудолфо ще пристигнат утре. Тръгвам с тях към Деветте гори, за да помогна колкото мога за библиотеката.
Уинтърс се усмихна.
— Свърши впечатляваща работа тук. Сигурна съм, че ще си им от полза.
Той се усмихна и усети как бузите му пламват. Странно, че само тя можеше да го смути така.
— Благодаря. Ще повървим ли? — Неб подаде ръка и тя я пое.
Първо се насочиха към реката и спряха да погледат един елен на другия бряг. Животните рядко се приближаваха толкова преди, но сега природата се завръщаше с бързо темпо в мъртвия град. Ако никой не застроеше наново, може би в полето един ден отново щеше да поникне гора.
Този път не говореха. Преди обсъждаха неговите сънища и къде се пресичат с виденията на блатния крал. Неб беше впечатлен от познанията й за сънищата, сякаш и тя участваше в тях. Което беше вярно в някои случаи.
Момичето се появяваше и в други сънища, за които Неб не се осмеляваше да говори. Само като се сетеше за тях, и устата му пресъхваше, а дланите се изпотяваха. В един от тези сънища двамата лежаха и гледаха луна, която бе много по-голяма от сегашната, синя, зелена и кафява. Бяха голи, потни и се прегръщаха. Тялото й предизвикваше тръпки в неговото, докато шепнеше в ухото му.
— Това е сън за нашия дом — беше му казала тя и Неб се събуди, уплашен, че наистина лежи до него, а не е само обект на копнежите на въображението му.
Двамата завиха на север и се отдалечиха от реката, постепенно нагаждайки крачките си в ритъм. След известно време Неб обърна лице към нея и видя колко е тъжна.
Уинтърс го погледна и сякаш разчете мислите му.
— Нашето време изтече. Ще ми липсват тези разходки.
Неб сви рамене.