— Да. От дните на Заселването.
Влад Ли Там взе последната книга и му я подаде.
Рудолфо я отвори и видя написаното. Беше на кланов език, който не знаеше, макар че разпознаваше някои от символите. Думите бяха сгъчкани, а отстрани имаше и цифри, които вероятно бележеха датите. Книгата беше само частично запълнена и той осъзна, че това вероятно е неговият том, последният. Спомни си думите на Влад.
„Става дума за нещо, по-голямо от теб.“
Претегли я на ръка и се замисли за момент дали да не я задържи. Ако Джин не искаше да я преведе, вероятно Исаак или някой друг мехослуга щеше да успее с повечко време. Но наистина ли искаше да узнае какво е написано? И какво щеше да промени това?
В крайна сметка я върна на Влад Ли Там.
Количката беше пълна, а рафтовете опразнени и двамата се върнаха към кладата. Не проговориха, докато не излязоха навън.
Влад Ли Там вдигна глава и отново срещна погледа му.
— Бях натоварен от ордена да осигуря ново място за Великата библиотека под грижите на силен лидер. — Той замълча. — Ти си новият пастир на светлината.
— Но защо аз? — попита Рудолфо.
Влад Ли Там сви рамене.
— Защо не? — Хвърли един том в огъня и пламъците го подхванаха. Чии животи бяха вътре? Какви дела бяха описани на тези страници? Как беше преместена реката и на каква цена?
Това беше уимски лабиринт, в който Рудолфо не бе сигурен, че ще се ориентира. А всеки въпрос го вкарваше по-навътре.
— А каква е ролята на четирийсет и втората ти дъщеря?
На лицето на Влад Ли Там се изписа смес от гордост и тъга.
— Тя е най-добрата и най-умната, стрела, която оформям от момента, в който се роди. — В гласа му прозвуча бащинска гордост. — Тя бе създадена за това време, точно както и ти.
Последният въпрос го придърпа още по-навътре в лабиринта.
— Ами Сетберт? Ти ли си виновен за унищожението на Уиндвир?
Влад Ли Там присви очи.
— Защо да загасям светлината, щом искам да я спасявам? Действията на Сетберт са си лично негови.
Но това не беше отговор и Рудолфо забеляза колко умело старецът избегна въпроса. В тона му имаше гняв… може би дори страх. „Той знае нещо повече.“
— Щом аз съм така нареченият пастир на светлината, може би трябва да бъдеш по-прям в отговорите си.
Но Влад Ли Там не каза нищо. Вместо това пусна нова книга в огъня.
Стояха до кладата и мълчаха известно време. Там методично подхвърляше книгите, а Рудолфо гледаше как пламъците поглъщат секретните истории една след друга. Цялата дейност на Ли Там през вековете, първо маскирани като корабостроители, а после като най-голямата банка в Познатите земи.
Накрая Влад стигна до последния том. Книгата на Рудолфо, пастира на светлината. Той я вдигна нежно.
— Нямаш деца, нали, Рудолфо?
— Знаеш, че е така.
Влад Ли Там кимна бавно, взирайки се в пламъците.
— Нашите приятели от Уиндвир можеха да ти помогнат в това.
Дали? Вероятно, макар да се съмняваше. Рудолфо поклати глава.
— Андрофрансинските магии са често силно преувеличени.
— И все пак. — Влад Ли Там продължи с тих глас: — Аз имах много деца. — Очите му се отклониха от огъня и срещнаха тези на Рудолфо. — Жертвах шестнайсет от тях, за да те направя такъв, какъвто си. Седемнайсет, ако броим дъщерята, която ме отхвърли от любов към теб. — Той погледна настрани. — Ако имаш деца някога, ще оцениш колко сериозно възприемам работата си на този свят.
Рудолфо отново опипа съгледваческата кама.
— Нямам деца. Но ако имах, нямаше да ги третирам като пионки.
Щеше да извади ножа си и да убие Там на място, но нещо го спря. Нещо, което бе видял много отдавна, като момче, когато стоеше до друг мъж пред съвсем различен огън. Кладата на брат му Исаак, край която беше с родителите си. Сега видя същото.
Сълза, стичаща се по лицето на тъгуващ баща.
Рудолфо гледаше сълзата, а пръстите му галеха дръжката на камата. Всеки въпрос го вкарваше все по-навътре в лабиринта и сега, пропаднал в центъра, не бе сигурен какво да предприеме. Това колебание доведе до ново откритие. Че несигурността го притесняваше повече от мисълта, че този старец е прорязал уимски лабиринт в душата му с подсолен нож, също като мъчител, и е променил живота му, отрязвайки парченца в ключови моменти. Колко далеч бе стигнал? Близнак, по-голям с минута, умира от лечима болест като дете и по-малкият става наследник. Двама здрави и грижовни родители са убити, за да може детето да поеме властта от ранна възраст. В момент на нови съюзи близък приятел — последна връзка с детската невинност — е убит, а в плодородната почва на мъката пониква силно партньорство чрез брак, прерастващо в нещо като любов.