— Някои от мъжете са чули как надзорникът говори с генералите през последните два дена. Други са дочули съгледвачите. Казват, че от Уиндвир не е останало нищо, освен металните хора и момчето.
— Това изглежда вярно — отвърна Джин Ли Там. — Но се надявам, че няма да се окаже така.
Явно още не беше се усетил. Искаше да пита още нещо, но не беше сигурен дали може да й се довери. Тя реши да рискува и да използва езика със знаци, който ползваха в делтата.
„Можеш да ми се довериш.“
Той примигна.
„Знаеш ли нашите знаци?“
Тя кимна.
— Да. — Докато говореше, ръцете й продължаваха да се движат. „Питай каквото искаш, лейтенант.“
Ръцете му бяха заети с шапката и той я нахлупи на главата си.
— Няма да е учтиво. — Но пръстите му се размърдаха. „Казват, че надзорникът имал предварителна информация за гибелта на Уиндвир от шпионите си в града. Че сме тръгнали да помогнем заради родството.“
Пръстите му се отпуснаха и тя разбра. Младежът беше на ръба.
— Прав сте. Няма да е учтиво. Той е надзорник. Вие сте негов лейтенант. Аз съм негова конкубина. — „Надзорникът имаше предварителна информация.“
— Съжалявам, че ви обезпокоих, милейди. — И отново с ръце: „Хората са го чули да се хвали. Твърдял, че е предизвикал гибелта на андрофрансинския град.“
— Предайте на надзорника, че след малко ще се появя. — Джин Ли Там се поколеба. Ако потвърдеше страховете му, можеше да го поведе по опасен път. Беше по-лесно да се колебаеш, отколкото да се преструваш или да заровиш униформата си и да дезертираш. Накрая все пак направи знак. „Хвалбите на надзорника са истина.“ Видя как лицето му пребледня.
Лейтенантът се олюля и отпусна ръце.
— Сигурно е имал основателна причина — прошепна той.
Джин Ли Там пристъпи по-близо, разкривайки пълната си височина, и положи длан на рамото му.
— Като видиш опустошението на Уиндвир, ще разбереш, че не може да има разумна причина за подобно деяние — отвърна тихо тя.
Лейтенантът преглътна.
— Благодаря, милейди.
Тя кимна, завъртя се и го изчака да излезе. След това затвори платнището на шатрата, скри магическата торбичка на друго място и извади вечерния си тоалет.
Докато решеше косата си, се чудеше дали баща й е прав за лорд Рудолфо. Вече бе ясно, че трябва да се махне час по-скоро. Сетберт препускаше по нанадолнището като сляп кон и от това нямаше да излезе нищо добро. Чудеше се какво би казал баща й и предполагаше, че би я изпратил при Рудолфо. Един стратегически съюз с Деветте горски дома — поне докато не се прибереше безопасно в Изумрудения бряг, можеше да я задържи в делата на баща й още малко.
Сетберт вече не ставаше, когато тя влизаше в помещението. Едно време го правеше, а и сега спазваше официалния етикет, когато имаше повод. Но в момента беше сам и се смееше на металния си човек, който подскачаше и жонглираше с чинии.
— Лорд надзорник! — каза тя и направи реверанс на прага.
Той погледна към нея и облиза устни.
— Лейди Джин Ли Там. Изглеждаш прекрасно, както винаги.
Тя влезе в помещението и зае мястото си, а той махна на металния човек.
— Чакай в кухнята.
Механичният кимна и се изнесе с тракане и съскане.
— Новите са доста по-добри. Мисля да го сменя.
Джин се усмихна и кимна учтиво.
— Как си тази вечер? Заета ли беше? — Сетберт беше оживен.
— Да, милорд. Нагледах момчето и се уверих, че се грижат за него. — Сетберт се намръщи и тя продължи. — Сигурна съм, че ще проговори съвсем скоро.
Моментното намръщване се изтри от лицето му.
— Добре, добре. Искам да чуя историята му.
Джин отпусна длани в скута си.
— Трябва ли да знам нещо за тази вечер, милорд?
Сетберт се усмихна.
— Не си виждала Рудолфо.
Джин поклати глава.
— Не съм.
— Той е суетен. Пада си конте. — Сетберт се наведе към нея. — Няма деца. Няма жена или конкубина. Мисля, че е… — Той изметна китката си женствено. — Но е голям актьор. Ако те покани на танц, както подозирам, че ще направи, танцувай, колкото и да ти е неприятно.
— Щом милорд го желае.
— Желая. Няма нужда да казвам, че не е дошло време да разкриваме моята роля в падането на Уиндвир. Той ще научи скоро, но тогава ще е твърде късно.
Джин Ли Там кимна. Стабилна стратегия. Атаката над Уиндвир беше нанесла щети на ентролузианската икономика. Сетберт беше луд, но съвсем не глупав. Каквато и да бе причината да унищожи града, възнамеряваше да компенсира ентролузианците чрез анексиране на нови земи. Деветте горски дома бяха апетитен плод, макар нависоко и настрани по дървото. Малко кралство от горски градове, заобиколено от обширни земи. Осъзна, че армията изобщо не е била за Уиндвир.