— Моля, престанете. Не искам да ви нараня.
И продължи да върви, като тътреше пострадалия си крак. Джин Ли Там го проследи как минава по калдъръма към портите на имението. Не се движеше бързо, както и очакваше. Беше длъжен да се подчинява, но можеше да регулира скоростта си. Джин не се съмняваше, че мехослугата можеше да върви без усилия ден и нощ по най-прекия път към целта си на северозапад. Обърна се към съгледвачите, които стояха и гледаха в очакване командира си.
— Какъвто и да е, той е машина, която служи на андрофрансините — каза Джин Ли Там. — Няма да го спрете. В пластините му е записано да им се подчинява.
Командирът кимна.
— Уведомени сме да очакваме такова развитие. Но бяхме длъжни да опитаме. — Той въздъхна и махна на мъжете си. — Приготвили сме кон и за вас, лейди Там.
Тя се усмихна.
— Виждам, че горянските съгледвачи на Рудолфо са възхитително интелигентни.
Мъжът се поклони леко.
— Подражаваме на нашия господар.
Тя отвърна на поклона, като се наведе по-леко, както изискваше рангът й.
— Ще тръгваме ли?
След десетина минути настигнаха металния човек в края на селището. Той се движеше бавно и куцаше, сякаш всяка стъпка го приближаваше към място, на което не искаше да отива. Когато го доближиха, спря и погледна Джин и командира на съгледвачите.
— Ако нямаш нищо против, ще се присъединим към теб! — каза мъжът.
Съгледвачите излязоха напред, а Джин Ли Там поизостана и продължи със скоростта на Исаак. Въздухът миришеше на зеленина и пресен хляб. Тази нощ щеше да има пълнолуние.
— Какво ли те очаква? — попита тя тихо.
Исаак вдигна поглед, без да казва нищо, и тя си помисли, че едва ли ще е нещо добро.
>> Петронус
Петронус стоеше до реката в последните сиви мигове преди нощта да премине в утро. Беше доволен, че момчето проговори отново, и бе заинтригуван от съобщението. Заръча на Неб да не казва нищо на останалите и когато мехурът му подсказа, че нощта е преминала, избута завивките и се затътри тихо към реката.
Луната беше надвиснала ниско в небето и той се зачуди на мощта на младите богове, докато пикаеше във водата и зяпаше синьо-зеленото кълбо. Преди, в много, много далечните времена тя била сива и пуста. Но според легендите младите богове бяха пренесли там вода, почва и въздух и я бяха превърнали в рай. Дори беше чел един оцелял фрагмент от „Стоте истории на Фелип Карнелин“, който твърдеше, че е посетил луната и е видял множество чудеса, включително кулата на лунния маг, която през някои нощи се забелязваше и с просто око. Уви, пергаментът с приключенията на Карнелин бе изпепелен в руините на Великата библиотека. Той въздъхна и пусна расото си, загърбвайки луната и реката, за да погледне полето от пепел и кости. Лунната светлина го оцветяваше в тъмни сенчести тонове.
— Дойде ли? — попита тихо Петронус.
Чу се приглушен смях.
— Тук съм. Просто не исках да ти прекъсвам работата.
— Нали не съм те намокрил? — изсумтя Петронус и усети лек полъх.
— Не.
На светлината на залязващата луна зърна проблясващия силует на човек, който бе толкова близо, че можеше да посегне и да го пипне.
— Ти ли си първият капитан на Рудолфо?
— Да. Аз съм Грегорик. — Петронус видя как привидението се раздвижи с грацията на котка. — А ти кой си?
Старецът си хареса една скала на брега и седна на нея.
— Аз съм Петрос. — Замисли се за миг. — От залива Калдус.
— Приличаш на рибар — посочи Грегорик.
Петронус кимна.
— Цял живот.
Горянският съгледвач се подсмихна.
— Нещо се съмнявам. Обзалагам се, че не си бил само рибар, но още не съм сигурен какъв точно.
Беше ред на Петронус да се подсмихне.
— Мисля, че просто подценяваш рибарите.
Сянката приклекна и се наведе напред.
— Имам човек в Кендрик. Чул те е как обработваш тълпата. Видял е как си спечелил доверието им. А аз видях как разположи лагера и как копаете гробове. Виждам как заобикаляш закона, като го използваш буквално. Подозирам, че имаш опит в държавническите и военните дела.
Петронус наклони глава.
— Според мен рибарството е смес от двете. Както и да е.
— Както и да е — съгласи се Грегорик. — Няма нужда да ти казвам, че Сетберт няма да толерира заиграването със закона.
Петронус се усмихна.
— Засега не ни закача. — Но знаеше, че съгледвачът е прав. Досега имаха късмет. В далечината се мяркаха ездачи, които се приближаваха достатъчно, за да видят лопатите в ръцете им, и се оттегляха на юг. Но всеки ден очакваше да скъсят разстоянието и да ги заплашат, може би дори да ги прогонят. Или поне да се опитат.