— Чух от добър източник, че си получил помощ — продължи Грегорик.
Лейтенантът значи.
— Ние вършим добро дело. Мнозина биха се съгласили.
Петронус долови изтощението в гласа на Грегорик.
— Да. Не би било правилно костите на Уиндвир да избелеят на слънцето.
Петронус разтърка слепоочията си. Все още не спеше добре. Сънищата му бяха изпълнени с огън и писъци, но не можеше да каже дали е Уиндвир, или онова блатно селище от миналото. Във всеки случай спеше все по-малко с всяка нощ.
— Нима ме извика, за да ми говориш за неща, които зная? Че лудият надзорник ще тръгне срещу нас рано или късно?
Сянката се надигна и отстъпи.
— Не. Идвам да ти кажа нещо повече. Мисля, че ти си нещо повече, отколкото показваш. Мисля, че си човек, който знае какво се случва. — Замълча за миг и отново промени позицията си. — Сетберт използва един метален човек, за да разруши Уиндвир. Подкупил е един от специалистите, който е променил написаното по пластините на мехослугата, така че да излезе на централния площад и да изрече заклинанията от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И'Зир.
Петронус потръпна. Сърцето му сякаш спря за миг, а кожата му се вледени.
— Чудех се как е станало. — Замисли се доколко може да се довери на този горянски съгледвач. След малко продължи. — В началото мислех, че проклетите глупаци са си го причинили сами. Че по някакъв начин сами са сринали града. — Вдигна един камък, прецени тежестта му с ръка и го метна в реката. — Явно съм сгрешил.
— Да — отвърна Грегорик. — Явно е така.
Петронус се надигна.
— Е, защо ми казваш тези неща?
— Искам да знаеш срещу какъв човек си изправен. Чул си за указа на новия папа, иначе нямаше да се разположиш толкова внимателно извън града. Обвиненията срещу лорд Рудолфо са лъжовни. Сетберт уби ордена със собствения му меч.
Петронус повдигна вежди, но не каза нищо.
Тишината се разтегна неловко, преди Грегорик да продължи.
— Намерихме металния човек, използван от Сетберт. Лорд Рудолфо го изпрати в Деветте гори заедно с бившата конкубина на надзорника, Джин Ли Там от клана Ли Там.
Петронус усети как се вледенява отново. Помнеше как младият аколит бе направил демонстрация с мехослугата. Явно го бяха задържали. Бяха построили още метални слуги и бяха продължили да изучават заклинанието.
И накрая бяха предизвикали гибелта си сами.
— Казах им, че трябва да го изгорят — промърмори той на себе си.
— Какво да изгорят? — попита Грегорик.
Петронус не отговори. Хвърли поглед към лагера. Небето сивееше и вече се виждаха палатките, сгушени между остатъците от доковете и стената на най-големия и ярък град в Познатите земи.
— Щом Сетберт е способен да стори това на цял град, едва ли ще се церемони много с група досадници — каза Грегорик. — Ще ви наглеждаме, но трябва да знаеш, че сме малцина. Лорд Рудолфо отпрати Скитащата армия на изток и замина за летния папски дворец, за да преговаря с Непоколебим Първи.
Петронус кимна.
— Ще сме благодарни на всяка помощ. Очаква ни много работа. — Той тръгна към лагера, усещайки внезапно колко е уморен. Изтощението се просмукваше в него, караше краката му да се влачат и дърпаше главата му надолу.
Грегорик подсвирна тихо и се обади за последно.
— Защо го правиш, старче?
Петронус спря и се обърна.
— Всички трябва да плащаме дълговете си, рано или късно.
Погледна отново към луната. Синьо-зелената сфера се мержелееше на хоризонта. Зачуди се какво ли биха помислили младите богове за стореното от наследниците им.
> 13.
>> Рудолфо
Когато керванът, охраняван от Рудолфо, наближи, вратите на летния папски дворец бяха затворени и под тежка охрана. Видяха скупчените каменни постройки, сгушени под върховете на Драконовия гръбнак отдалече, но измина почти половин ден, преди да достигнат входа и да зърнат мрачните мъже със сиви униформи.
Остатъкът от пътя бе преминал без инциденти, към тях се присъединиха още андрофрансини, тръгнали да изпълняват заповедта на новия папа. Първата подобна група се състоеше от археолози, останали в далечната станция на ръба на Изпепелената пустош, очакващи ескорт от сиви гвардейци, за да се приберат в Уиндвир. Рудолфо яздеше в края на кервана и ги изучаваше. Мъжете бяха мълчаливи и не общуваха, носеха малка заключена кутия. Расата им бяха тъмносини, което ги различаваше ясно от останалите.