— Любопитно ми е за теб, Исаак.
Той примигна.
— За какво сте любопитна?
Джин сви рамене и се усмихна.
— Никога не съм виждала метален човек. Ти си рядкост.
Исаак кимна.
— Едно време е имало хиляди като мен. Когато Руфело е писал труда си „Спецификации и наблюдения над механичната епоха“, е работил с остатъците от мехослугите, които е открил сред руините от най-старите времена, потрошени артефакти от Епохата на младите богове.
Джин привърши с ориза, преди да зададе следващия въпрос.
— Кога си построен?
Той се поколеба и това не остана незабелязано. „Не е свикнал да говори за себе си“ — отсъди тя.
Но след кратко мълчание Исаак отговори.
— Паметта ми е подменяна поне два пъти след първото ми осъзнаване. Нямам данни от онези времена. Първият ми спомен е как брат Чарлс ме пита дали работя и дали мога да изрецитирам Четиринайсетия псалм. — Той млъкна и очите му присветнаха няколко пъти, докато механизмите в главата му бръмчаха. — Последното ми пробуждане бе преди двайсет и две години, три месеца, четири седмици, шест часа и трийсет и една минути. Не съм сигурен кога съм построен, но предполагам, че някъде в мен има такива данни. Брат Чарлс беше много прецизен майстор.
Джин го огледа. Гърдите му се движеха, за да поддържат странния огън в него и водата да се превръща на пара, за да го задвижва и да му дава глас. Очите му бяха от някакви скъпоценни камъни — мътни, жълти и светещи с различна сила. Устата му бе като капак, който се отваряше често, вероятно в опит да му придаде по-човешки вид. Чудо от отминалите времена, възкресено внимателно, чрез приспособяване на познанията към съвременните възможности.
— Наистина е бил прецизен.
Исаак я погледна и очите му потъмняха.
— Той беше… мой баща.
Гърдите му се задвижиха по-бързо и силно. От очите му потече вода — още едно човешко качество: машина, която може да плаче. От устата му се изтръгна жален силен писък.
Джин остави купата си и посегна да го потупа по рамото. То беше кораво, по-грубо от вълненото расо.
— Не знам какво да ти кажа, Исаак.
В крайна сметка не каза нищо и просто остана с него, докато се наплаче.
>> Неб
Неб вдигна поглед от количката и зърна голямата група ездачи, която приближаваше от юг. Опита да преброи конете, но се отказа. Нямаше начин, просто бяха твърде много.
Пусна товара от кости и затича към Петронус, като крещеше с цяло гърло. Старецът погледна към него през почернялото поле, но беше твърде далече и не можеше да види изражението му. Останалите спряха работата си, но Петронус им подвикна да продължават.
Неб тичаше с всичка сила, но ездачите го изпревариха и той се закашля от вдигнатия прахоляк. Когато гледката се проясни, видя, че са обградили стареца и един едър мъж на огромен жребец — Сетберт, го заговаря.
Неб се приближи, но спря отстрани и се заслуша.
— Мислех, че си в Кендрик — каза Сетберт.
Петронус се поклони.
— Бях, милорд. Върнах се.
— Виждам — изсумтя Сетберт. — И какво точно правиш?
Неб видя, че кавалеристите се оглеждат и преброяват групата. Неусетен ветрец вдигна прахоляк от земята и той дочу тихо подсвирване.
— Тук сме! — чу се лек шепот.
Неб кимна, макар че вътрешностите му се втечниха.
— Погребваме нашите мъртви — отвърна Петронус.
— Но нали сте запознати с декрета за свещеното запечатване?
Петронус кимна.
— Внимаваме да не навлизаме в самия град. Изчакваме да получим разрешението ви за нарушаване на декрета с хуманитарна цел. Доколкото съм запознат, има такъв прецедент от…
Сетберт вдигна ръка.
— Знам, знам. Не съм глупак, старче. Поназнайвам андрофрансинските закони. Но стига толкова. Ще ти дам нещо повече от разрешение.
Неб видя болезнения поглед на Петронус, той сякаш знаеше какви ще са следващите думи на Сетберт и изпитваше боязън.
Надзорникът се надигна на седлото, доколкото можеше, и гушите му се раздрусаха.
— Съберете ги — извика той на хората си. — Съберете всички.
Войниците започнаха да подбират гробокопачите.
Когато всички се скупчиха, Сетберт започна обръщението си.
— Поздравявам ви за добрата работа! Делото ви е благородно. — Очите му обходиха тълпата, търсейки да срещнат нечий поглед. — Петрос казва, че в андрофрансинските закони има вратичка, която ми позволява да ви дам разрешение да влезете в Уиндвир по хуманитарни причини. Ще сторя нещо повече. — Гласът му се извиси. — Подкрепям това начинание от името на андрофрансинския орден и като пазител на Уиндвир ще ви защитавам, докато работите. Всеки ще получи добра заплата, освен това ще пратя припаси и готвачи.