Може би очакваше въодушевени викове, но нямаше. Петронус го изгледа сурово.
— Ние не правим това за пари, Сетберт. А защото трябва да се направи.
Надзорникът изсумтя.
— Именно. — Той се приведе от седлото. — Виж, старче, без значение дали искате, ще получите моята помощ, иначе няма да ви разреша да влезете в града.
Петронус стисна зъби.
— Това няма да промени отношението на света, щом научи какво си сторил — отвърна той тихо. И се изплю в лицето му.
Неб видя как изражението на надзорника преминава от шок към гняв. Мъжът обърса плюнката и ритна силно и бързо. Ботушът му попадна в челюстта на Петронус и старецът падна със завъртане на земята. Неб се втурна, но не успя да го хване. Двамата се стовариха в прахоляка. Сетберт изръмжа отгоре им:
— Последно условие. Всичко, което откриете, принадлежи на андрофрансинския орден. Хората ми ще прибират находките ви всеки ден. Имам поне един шпионин в лагера ви и ще знам, ако ме излъжете. — Усмихна се. — Разбра ли ме?
Петронус разтърка челюстта си. Очите му светеха опасно.
— Разбирам.
В този миг Сетберт забеляза Неб.
— Успя ли да проговориш, момче? Готов ли си да ми разкажеш за опустошението на Уиндвир?
Очите им се срещнаха и Неб усети, че потръпва. Не можеше да мръдне.
Сетберт се засмя.
— Така си и мислех.
Обърна се, а младежът продължи да го гледа. Внезапно му се прииска да не беше срещал папа Петронус. Може би тогава щеше да намери начин да убие Сетберт.
Но погледът на Петронус, огънят в очите и ледът в гласа бяха проникнали дълбоко в душата му. „Това няма да промени отношението на света, щом научи какво си сторил.“
Може би някой друг щеше да накара Сетберт да плати за греховете си.
> 14.
>> Рудолфо
Рудолфо обикаляше из затворническите покои с високи прозорци в западната кула на папския дворец. Бяха го превели през комплекса в окови, предимно за показ, но на прага му ги свалиха. Вратата се заключи зад него и той осъзна мигновено, че няма как да бъде отворена отвътре. Прозорците бяха нависоко и навътре в каменната стена и нямаше начин човек да се провре през тях. Освен това цветните стъкла изглеждаха твърде дебели.
Иначе покоите бяха съвсем прилични. В дневната имаше етажерка с книги, вариращи от трагичните драми на периода Фо Там до мистичната поезия на Т'Ерис Уим, а също резбовано писалище и канапе до позлатената камина.
Стъпките се приглушиха от дебелия килим, когато се отправи към спалнята. Леглото беше голямо, със здрави греди и тежки вълнени одеяла и юргани. Рудолфо огледа целия апартамент и се върна на бюрото. Намери хартия и започна да пише съобщения, които се съмняваше, че ще успее да изпрати. Все пак това поддържаше концентрацията му.
Привършваше петото съобщение, когато чу тракането на ключа в ключалката. Вдигна поглед и зърна възрастен мъж в бяла роба със сини кантове, придружен от двама намръщени стражи.
— Лорд Рудолфо — кимна леко мъжът.
Рудолфо стана и се поклони.
— Папа… Непоколебим, нали? Исках да се срещнем по по-приятен повод.
Папата кимна и посочи към дневната.
— Нека седнем и поговорим. — Той се насочи към големия прашен стол до камината и изчака Рудолфо да се присъедини.
Рудолфо седна и се намести удобно.
— Вие издадохте указ за отлъчване, а стражите ви ме арестуваха мигновено. Искам да знам защо.
Папата присви очи.
— Знаете защо! Знаете съвсем добре!
Рудолфо запази гласа си тих и спокоен.
— Не аз унищожих Уиндвир.
Следващият въпрос на Непоколебим беше пропит с гняв и напрежение.
— Къде е металният човек?
— На безопасно място. — Рудолфо се надяваше, че думите му са верни.
— Издадох заповед всички андрофрансински ресурси да се съберат в летния дворец. Това включва и мехослугите.
— Разбирам.
— Въпреки това идвате при мен сам и с празни ръце? — Папата се наведе напред. — Вие укривате беглец.
Рудолфо също се наведе и докара подобна поза.
— Аз пазя Познатите земи и вас, последните андрофрансини, от най-опасното оръжие в съвременната ни история…
Папата се усмихна.
— Значи го признавате?
— Да. — Рудолфо присви очи. — Но не аз унищожих Уиндвир. Вашият братовчед го стори.