Но се съмняваше. Ако имаше нещо такова, тук щеше да я очаква съобщение, нямаше да й позволят да се срещне с Рудолфо.
„Баща ти трябва да защити Исаак“, направи знак Рудолфо и се надигна.
— Уви, ние ще празнуваме в по-бедна обстановка!
Той заобиколи масата, за да й сервира. Наблюдаваше изражението й, докато отхлупваше различните блюда. Направи й впечатление колко добре долавя реакциите й, защото не поднесе тези, които не й се нравеха.
„Явно разбира хората добре“, помисли си, докато Рудолфо сипваше аспержи в чинията й. Той не посегна към соса от масло и печен чесън и продължи с другите блюда.
Джин се усмихна, когато постави чинията пред нея.
— Много сте добър!
Той кимна.
— Уча се от хората.
Рудолфо сервира и на себе си и напълни чашите им с нещо червено и неохладено. Джин доближи чашата до носа си и усети, че виното ще бъде остро и по-сухо.
Рудолфо също вдигна своята.
— За великолепното партньорство. — Другата му ръка се мръдна леко, но тя я забеляза. „Дано бъдем щастливи един с друг въпреки обстоятелствата, които ни събраха.“
Джин повтори наздравицата, която бе произнесъл на глас. Беше твърде изненадана, за да повтори неизречените думи, които бе изказал на невербалния език на клана Ли Там.
Преди не мислеше, че щастието може да е важно за горянския крал. Зачуди се с какво ли още ще я изненада.
>> Петронус
Два дни след посещението на Сетберт по пепелявия път се появиха първите каруци с храна, инструменти и дрехи за работниците.
Петронус натовари Неб с инвентаризирането и раздаването им. Момчето се оправяше добре с писане и смятане. С времето мълвата се разпространи из околните села и се появиха нови работници. Имаше и бежанци, търговци, които си изкарваха хляба основно в Уиндвир. Спряха и два андрофрансински кервана, които пътуваха към летния дворец по заповед на папата. Когато техните каруци и сивите им гвардейци се появиха, Петронус зацапа лицето си с пепел и сведе поглед, макар да се съмняваше, че някой би го познал.
„Все пак момчето те разпозна.“ Беше невероятно, но момчетата наистина обръщаха внимание на бюстове и картини, дори да не изглеждаше така. Ала един ден можеше да се сблъска с човек, който го познава отпреди. „Имаше късмет със Сетберт.“
След смъртта на Интроспект нямаше други андрофрансини, които знаеха истината. А в залива Калдус малцината живи, които бяха наясно с тайната, се радваха твърде много на хумористичната му поезия, за да го издадат. Разбира се, оставаше Влад Ли Там. Той беше уредил намирането на корените и цветовете, от които се състоеше специалната отрова. И след благоразумен престой в имението на Ли Там, се бе погрижил да го съпроводи до дома му.
„Миналото преследва всички ни.“
Петронус остави Неб и тръгна да обикаля лагера от север. Когато бе зърнал каруците с припаси, бе изпитал изненадващо силен гняв. Сякаш цялата ярост към Сетберт и безумния геноцид се беше събрала в ослепителен пламък, готов да се стовари върху каруца с храна и инструменти. Гневът бе толкова могъщ, че чак се разтрепери и продължаваше да се усеща напрегнат дори половин час по-късно. Внезапно осъзна, че се разхожда из останките на една градина за медитация, която ползваше често през живота си в Уиндвир.
Спря и се засмя.
— Защо се ядосваш толкова много, старче? — попита се на глас.
Усети полъх и чу глас.
— Често ли си говориш сам?
Петронус присви очи, но не успя да види нищо.
— Явно още си наоколо, Грегорик.
— Да. Проследихме каруцата. Събираме данни за силите на Сетберт.
Петронус реши, че за миг вижда очертанията на тъмен копринен ръкав.
— Мислиш ли, че Скитащата армия ще се завърне?
— Едва ли.
Разбира се. Ако на Рудолфо се наложеше да воюва с всички в Познатите земи, нямаше да го направи тук, на открито. Щеше да се бие някъде, където е по-вероятно да спечели. Да нападне противника си след дълъг марш през прерията, по време на бързо настъпващата зима, а Скитащата армия хем ще отбранява дома му, хем ще използва познатите терени като оръжие.
— Но е добре да знаете срещу какво сте изправени — изтъкна Петронус.
— Боя се, че сме изправени срещу множество противници. Птиците ми казват, че наближават още две армии освен тази на Сетберт.
— Насам ли идват? — изненада се Петронус.
— Ще спрат тук — отвърна Грегорик. — Добрият командир показва на хората си за какво се бият. Дава им една нощ да се напият и да побеснеят и после ги насочва като пламтяща стрела в сърцето на врага.