— Значи ще се отправят на изток?
— Аха.
Петронус се засмя тъжно.
— Значи са глупаци.
— Аха! — повтори Грегорик. — Така е. Но ще бъдат разгневени, когато стигнат земите ни. Ние все пак ще имаме предимство… но и целият риск остава за нас.
— Някакви вести от Рудолфо?
Грегорик не отговори. След миг смени темата.
— Защо си толкова ядосан?
Петронус кимна бавно.
— Раздразни ме каруцата с припаси от Сетберт. Неговото лицемерие ме разгневи.
Видя лек отблясък от тъмно око.
— Може да не е лицемерие. Решил е сам да погребе жертвите си. Блатните биха оценили подобен жест.
Усети ново гневно пробождане, което премина в съжаление.
— Блатните са… — Петронус не довърши.
— В крайна сметка няма значение, щом хората ти са облечени и сити — каза Грегорик. — Скоро ще завалят дъждовете, а след тях чакай ветрове и снегове. Работата е достатъчно неприятна и без студ и влага. Близките села може да ви помогнат малко, но няма да се оправите, щом времето се развали.
Петронус искаше да му каже, че вече се е погрижил за това. Договорката с Влад Ли Там, преди да научат, че архиепископът чиновник се е провъзгласил за папа, щеше да подсигури запаси и дори стражи, и още работници за колкото време е нужно.
— Стига да свършим работата — произнесе накрая Петронус.
— Пази се, старче — заръча горянският съгледвач.
— Пази се, Грегорик — отвърна Петронус.
Щом остана сам, се обърна и изгледа черното поле и разпилените кости. Виждаше разчистените места и рововете, където изсипваха количките с костите.
Сетберт погребва жертвите си. Така бе казал Грегорик.
Петронус отново погледна към руините.
„А аз погребвам своите.“
> 15.
>> Рудолфо
Щом свършиха с вечерята, Рудолфо отведе Джин Ли Там до камината и донесе бутилка с канелен ликьор и две чаши.
Преди да се разположи, се обърна към Исаак.
— Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
Очите на Исаак потрепнаха.
— Според ограничените ми разбирания правата за комуникиране не се ограничават от указа за отлъчване. Вашата молба не противоречи на заложения в мен андрофрансински протокол.
— Много добре — кимна Рудолфо.
Беше затворен в тази стая от дни и я мразеше. Междувременно бе написал внимателно кодирани инструкции до съгледвачите и стюардите на Деветте горски дома. Естествено, подозираше, че няма да може да ги изпрати и го правеше по-скоро заради себе си. Възнамеряваше да ги изгори… когато старият гвардеец се появи и му каза, че ще вечеря с годеницата си и металния човек, който не трябваше да изчезва от погледа й.
Исаак четеше бавно всеки документ. Рудолфо се надяваше, че по-късно ще успее да ги възпроизведе със същата точност, с която щяха да възстановят и библиотеката. Наистина беше чудо на механиката.
След като Исаак ги възпроизведеше, Джин Ли Там щеше да ги предаде на съгледвачите, които бяха пристигнали с нея. Те от своя страна щяха да ги доставят на отряда, който съпровождаше Рудолфо и чакаше търпеливо навън.
Рудолфо се настани и наля ликьор в чашите. След това й подаде едната.
Осъзна, че се любува на дългите й фини пръсти. Плъзна поглед по тях и продължи по китката и нагоре по ръката. Роклята подчертаваше грацията й и му беше трудно да откъсне очи от нея.
Фактът, че баща й го беше одобрил за жених и бе обявил годежа, доста го изненада. Още по-изненадващо бе това, че съюзът им не бе отменен, след като Непоколебим взе властта. Това говореше доста за Влад. Той беше като уимски лабиринт и със сигурност знаеше нещо, иначе нямаше да рискува четирийсет и втората си дъщеря.
Но най-изненадваща бе красотата й. И силата. И преди бе срещал по-високи жени, но тя направо се извисяваше над него. И позата й излъчваше могъщество. Червената й коса бе прибрана, за да разкрие дългата шия и челюстта й, и отразяваше светлината на лампата. В тяло не беше съвсем хилава, имаше мускули. Имаше и извивки, и роклята ги подчертаваше добре.
Освен че бе красива, в очите й личеше интелект, а думите й бяха остроумни. Рудолфо определено бе очарован.
Продължи да оглежда лицето й, докато отпиваше от ликьора.
— Какво мислите за този съюз?
Тя сви рамене.
— Аз съм дъщеря на Ли Там. Върша работата на баща ми.
Рудолфо се усмихна.
— Подходящ отговор. — Той се наведе към нея. — Винаги ли сте толкова внимателна, милейди?
Тя отпи от чашата си и я остави на малката дървена масичка.
— Винаги ли сте толкова прям?