— Над Познатите земи се разнесе Ридание за Уиндвир… дори отвъд тях. Събират се армии, те тъжат и беснеят при вида на костите ни. Ще тръгнат на изток, за да отмъстят на грешния дом.
Неб погледна натам, но в съня му Великата библиотека и експедиционният отдел му пречеха да вижда. Тази част от съня имаше смисъл. Преди да си легнат, Петронус бе предал новините на горянския съгледвач. Неб усети как здравата костелива ръка на Хебда го завъртя на север.
— На север е разбудено любопитство; блатният крал вкарва армията си в играта, за да почете родство, по-старо от появата ни на тази земя.
Това заинтригува Неб. Петронус не го бе споменавал. Осъзна, че са спрели да вървят, и се огледа. Намираха се пред гробницата на Петронус. Името му се отличаваше от останалите, защото бе единственият папа през последното хилядолетие, който бе приел собственото си име за свято.
Хебда плъзна ръка под надписа.
— Той ще въздаде справедливост на опустошителя на Уиндвир и ще убие светлината, която може да бъде възродена.
Неб усети как стомахът му се свива.
— Татко, не разбирам.
Брат Хебда се наведе към него.
— Не е нужно. Но и ти имаш роля. Когато дойде времето, ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Свещените градини за коронация, и той ще разбие сърцето ти.
Тези градини вече бяха само спомен. Не беше ги виждал никога. Отваряха ги само по време на приемничеството. Но ги беше обикалял и помнеше чертежите им в библиотеката. Бяха по-малки, отколкото смяташе, че трябва.
Неб не знаеше какво друго да каже. Нещо сграбчи сърцето му и го стисна. Усети как гърлото му се свива. Беше го страх. Заекна, не успя да намери думи.
— Небиос! — Баща му произнесе пълното му име. — Ти се появи на този свят като тъжно дете, обречено да стане тъжен мъж. — В очите на Хебда се появиха сълзи. — Сине, съжалявам, че нямам обнадеждаващи думи.
Неб искаше да каже, че на драго сърце приема тъгата, щом успява да види баща си отново, но преди да отвори уста, се събуди и осъзна, че пищи.
Петронус се надигна мигновено.
— Пак ли сънуваш?
Неб кимна. Не само викаше, но и плачеше. Докосна лицето си и дланите му се намокриха. Раменете му се тресяха. Той затаи дъх. Трябваше да каже нещо на Петронус. Нещо, което бе по-важно и спешно от всичко останало в съня му.
„Разбудено е любопитство.“ Спомни си.
Погледна към Петронус и произнесе бавно и отчетливо.
— Блатният крал вкарва армията си в играта.
Видя как Петронус трепна при тези думи.
>> Петронус
Петронус ругаеше, докато вървеше към северния край на лагера.
Нямаше представа защо думите на момчето бяха предизвикали такава дълбока реакция у него. Петронус може и да беше папа на андрофрансинския орден, но в сърцето си оставаше рибар и въпреки дългогодишното си обучение все още обръщаше внимание на мъртъвците, които се появяваха в сънищата.
Приближи се до постовия. Беше един от ентролузианските пехотинци. Сетберт ги беше изпратил, за да може копачите да се съсредоточат само над работата си.
— Как е стражата?
— Добре — отвърна войникът и се облегна на копието си. — Нищо не се движи, освен койотите.
Петронус погледна на север. Ако идваха, щяха да се появят от тази посока. Но как? Ако бяха грабители, щяха да нападнат, да убият когото могат, да погребат жертвите и да се изтеглят. А ако момчето беше право и това наистина беше блатният крал заедно с армията си, тогава нещата бяха по-различни.
Блатният крал не беше напускал изгнанието си от петстотин години. По онова време бил обсадил Уиндвир за половин година, докато сивите гвардейци и горянските съгледвачи не го бяха изтласкали обратно в блатата.
Петронус се обърна към войника. Беше млад — може би към двайсетгодишен и с широко лице.
— Някакви новини? — попита.
Войникът го изгледа преценяващо на свой ред.
— Ти май си старият андрофрансин, който ръководи лагера.
Петронус кимна.
— Да. Но вече не съм андрофрансин.
— От запад приближават армии. Ще пристигнат утре… или вдругиден. Повечето ще продължат към Деветте гори. Някои ще останат, да ви помагат с работата.
Петронус кимна.
— И аз така чух. Ти на какво се надяваш?
Войникът се намръщи.
— Първите сражения минаха, преди да взема участие. Но като видях това — той махна с копието към руините, — не зная.
Петронус се замисли за момент.
— Защо?
— Отчасти искам справедливо възмездие за разрушението. А друга част от мен иска никога да не наранява живо същество.